Кръстоносците от народния поход си въобразявали, че пътят им ще е безпрепятствен, но щом пресекли Дунав, били нападнати от печенеги — тюркски наемници, конни стрелци от степите, които служели при императора на Константинопол Алексий Комнин и охранявали границите на империята. Последвала кръвопролитна битка, в която германски рицари, натоварени на салове, нападнали флотилия на печенегите и ги отблъснали. Заловили неколцина от наемниците и ги изправили пред Пиер. Отшелника незабавно наредил да ги обезглавят на брега на Дунав и оставил отрязаните им глави да висят по клоните на дърветата като предупреждение към останалите.
След стълкновението Пиер и армията му, продължаваше разказа си Белтран, преминали на другия бряг на Дунав в земите на Алексий и стигнали до град Ниш. В Ниш назначеният от императора управител им обещал храна и отряд, който да им осигури безопасността по пътя до Константинопол. Случило се така обаче, че неколцина от по-свирепите предводители на Пиер научили, че авангардът им, командван от Готие Санз-Авоар е съсечен след битка в гората. Върнали се и опожарили и разграбили селата около Ниш. Тогава отрядите на императора, които отговаряли за безопасността на кръстоносците, изгубили търпение и се развихрило кръвопролитно сражение насред гората. В тази безмилостна сеч изчезнали завинаги хиляди от последователите на Пиер. След тези събития кръстоносците продължили похода си, съпровождани от свирепи конни стрелци, които ги пазели неотлъчно като овчарски кучета своето стадо. Тези кучета се превръщали във вълци, щом някои от поклонниците криввали от отъпканата пътека, отсичали им главите и ги привързвали към седлата си. Накрая, завърши победоносно Белтран, народният поход стигнал до Константинопол. Лукавият император Алексий им позволил да лагеруват в източната част на града близо до Златните врата и изпратил каруци, натоварени догоре с провизии. Тълпата, водена от Пиер, щом отпочинала и се посъвзела, веднага хвърлила око на богатствата на града на Алексий. Крадците и скитниците сред тях, а такива имало безчет, не устояли на изкушението от плячката. Разбойниците не пожалили дори покривите на църквите, откъдето откраднали оловните тежести от камбанариите, за да ги продадат после на търговци в града. Императорът решил да ги прехвърли през пролива на свети Георги в Мала Азия, владение на султана на Рум, Килидж Арслан, сам нарекъл себе си «Лъвски меч». Там към кръстоносците от народния поход отново се присъединил авангардът на Готие Санз-Авоар, който се бил устроил в изоставена крепост близо до Елеонопол.
Лятото клоняло към своя златен завършек, продължаваше Белтран като същински трубадур. Из нивите зреели жита. Добре охранени стада добитък и овце пасели из ливадите. Поклонниците от народния поход заболели от краста, а останали и без предводителството на застоялия се в Константинопол Пиер. Докато вървели из плодородните долини и грижливо стопанисваните ливади, кръстоносците превърнали набавянето на храна в плячкосване — вместо да ожънат, само колкото им било необходимо от нивите, те се втурнали да грабят наред. Кръстоносците обаче не подозирали — Белтран вдигна ръка, — че били наблюдавани зорко от селджукските[25] съгледвачи, на които не трябвало много, за да разберат, че организацията на народния поход е лоша, а водачите им никакви ги няма. Селджуците чакали. Настървени за плячка, кръстоносците планирали бърз набег към стените на Никея. Избрали един наемник, Рейналд от Брюж, за свой водач, и плъзнали из равнините, без да знаят, че селджуците — безжалостните бойци със сплетени коси, накичени с огърлици и обици — ги следвали по петите на бързите си коне. Ризниците блестели на гърдите им, а на седлата им висели колчани и яки извити лъкове. Не изпускали от поглед кръстоносците и чакали сгоден случай. Рейналд ги повел към Ксеригардон, изоставена крепост. Щом веднъж се укрепили, кръстоносците опустошили околностите и дори не разбрали как селджуците ги обкръжили.
25
Селджуците са турска династия, управлявали териториите на днешните Иран, Ирак, както и Мала Азия в периода от средата на IX век до края на XIII век. Нахлуват в Анадола в края на X век. Считат се за преки предци на днешните обитатели на Турция, Азербайджан и Туркменистан. През XV век отслабените селджукски държави са завладени от османските турци. — Бел. прев.