— Кълна се, Елеонор, че ако днес оцелеем, ще посветя себе си на Бог. Ще приема расото и ще стана Негов служител, монах.
След миг тя вече само чуваше тропота от копитата на коня му, а него го нямаше.
Елеонор се засмя, закашля се и тръгна обратно през облака прах към каруцата.
— Сбогуване между влюбени ли имаше? — попита закачливо Иможен.
— Истински трубадур — с пресъхнало гърло й отвърна Елеонор. — Истинска поема. Ако оживее, сеньор Годфроа ще се замонаши.
Гръмко засвириха фанфари и заглушиха ироничния отговор на Иможен, че тя пък щяла да стане монахиня. Бойният ред на гърците ускори ход. Земята трепереше под нозете им, от звън на стомана, от бойните викове и крясъците на мъжете и пронизителното цвилене на конете. В редицата на франките мъжете и жените опъваха лъковете или поставяха стрели в арбалетите. С отметната назад качулка, Юг застана до Елеонор, покачил се на каруца. През процепите между дъските Елеонор видя как гърците внезапно спряха. Стената от щитове се отвори. Гологлави мъже с елеци и панталони се втурнаха напред. Препускаха с всички сили и над главите си въртяха кожени ремъци.
— Стрелците с прашки! — изкрещя Юг. — Прикрийте се! Сведете глави, вдигнете щитовете!
Елеонор и Иможен се скриха зад каруцата. Въздухът потрепери от зловещото и настървено жужене на прашките. По каруцата яростно се посипаха гладките камъчета. Писъци се разнесоха от всички страни. Прикрил главата си с щита, Юг се изправи.
— Стрелците с лък! — провикна се той — Готови! Стреляй!
Арбалетите защракаха и съсъкът на стрелите отвърна на каменния дъжд — сякаш гигантска птица пляскаше гневно с криле. Зад една от каруците Елеонор съгледа мержелееща се сред праха фигура. Зареди лъка си и опъна тетивата му. До нея Иможен освободи стрелата от своя арбалет и едновременно през маранята полетяха стрелата от нейния лък и тази от арбалета на вдовицата. Надигнаха се викове: «Тулуза! Тулуза!». Елеонор погледна към отбранителната линия на франките. Изнасяха окървавени и осакатени трупове. На каруцата над нея, Юг гръмогласно ревеше да заредят отново и пак да стрелят. Елеонор стреля, ръцете й бяха целите в пот. До нея Иможен тихо ругаеше. Щяха ли да загинат? Силите не им стигаха. Зареждаха и стреляха с лъкове и арбалети по движещите се като танцуващи демони силуети от вражеската линия. Обкръжаваше ги адски грохот. В съзнанието й проблеснаха спомени от детството: баща й, неясна фигура, яздеща из двора с развят зад себе си плащ; майка й, която бърза насреща му, за да го посрещне… Юг, застанал на каруцата до нея, я разтърси, за да я извади от унеса. Чу как й крещеше:
— Пешаците с брадвите!
Бойната линия на гърците отново се отвори. Орда от надаващи диви крясъци мъже: дългокоси, дългобради наемници, облечени в кожени ризници се втурнаха към тях с щит в едната ръка и двуостра сабя в другата. Онези, които стрелите поразиха в лицето или гърдите, се стовариха на земята. Други стигнаха до каруците. Започнаха да се катерят и бяха посрещнати от свирепи удари с мечове, боздугани, тояги и копия. Един успя да се промъкне през пролука между каруците. Елеонор го улови с примка, Иможен с истерични крясъци размаза на пихтия главата му с тояга. От каруцата, Юг и останалите рицари в ризници отблъснаха нападението, а промъкналите се през защитната им линия бяха спрени от причакващите ги пешаци. Заобикаляше ги кошмар от съскаща стомана, шуртяща кръв, яростни лица, ужасяващи крясъци, смразяващ кръвта звън на метал и глухи удари на дърво, които отнемаха живот. Кратък отдих, последван от ново свирепо нападение. Елеонор не беше на себе си. От двете й страни се трупаха тела, после чу грохот. Нападението загуби остротата си. Въоръжените със секири бойци се отдръпваха. Юг, цял покрит с кръв, скочи от каруцата на земята. По плетената му ризница имаше останки от човешка плът, а по лицето му — съсирена кръв. Елеонор се извърна и повърна. До съзнанието й стигна усещането, че ръката на Иможен я прегръща през раменете и я придържа.