— Юг, погледни ме.
Той я послуша.
— Кажи ми — пристъпи към него Елеонор — защо си тук? За да наложиш ред, да създадеш братство или по друга причина?
Той бавно избърса потта от мръсното си лице.
— Зададох ти въпрос, братко. Попитах те без заобикалки и заслужавам честен отговор. Тръгнали сме да прекосяваме света на път за Йерусалим, но има и някаква скрита причина, нали, освен освобождаването на Божи гроб, освобождаването на Светите места? Ти, Годфроа, Алберик и Норбер имате някаква своя скрита тайна.
Той понечи да й отговори.
— Юг, познавам те по-добре от всеки друг. Ти не си лъжец. Понякога просто премълчаваш истината! Молих те да ми дадеш да прочета онази поема за пътуването на Карл Велики. За какво става дума в нея, Юг?
Той порови пръстта с ботушите си, наведе се и махна шпорите си, раздрънка ги с ръка.
— Обещавам ти, сестрице — усмихна се той, — ще ти кажа всичко, но не сега. Достатъчно ядове имахме за днес. Мнозина вече не гледат на мен с добро око заради обезглавяването на онези четиримата.
— Не гледат и на престъплението им с добро око — ядно му отвърна Елеонор. Упорито не отместваше поглед от брат си. Небръснатото му лице изглеждаше по-неумолимо и по-решително. Изкуши се да му разкаже за Фюлше, но реши да почака. Общата им цел беше Йерусалим, но Юг, донякъде Годфроа, Алберик, както и Норбер очевидно водеха някакъв свой кръстоносен поход. Сигурна беше, че не си въобразява, но реши за известно време да се съобразява с потайността на Юг.
Върнаха се в лагера, в който цареше безпорядък и униние заради нападението на гърците и последвалата смъртна присъда. Но настроението на кръстоносците бързо се променяше след пристигането и раздаването на храната и виното. След вечерната служба Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик и Норбер се присъединиха към водачите на останалите отряди в обградено от палатки място, осветявано от факли, прикрепени на високи пръти. Виконтът и помощниците му стояха на подиум и открито спореха какви да бъдат следващите им действия. Изказваха с викове доводите си и възразяваха на доводите на останалите, виното и ситите стомаси разгорещиха страстите. Мнозина твърдяха, че граф Реймон не бивало да ги изоставя. Имаше дори предложения да се върнат обратно. Умората надви Елеонор, която се чувстваше зле. Извини се и се върна при каруцата, където Иможен, с помощта на семейството до тях, правеше шатра. Зад кръга от каруци, из бойното поле шареха факлите на събирачите на трупове и на мародерите. Стражи обхождаха пешком определената им зона. Доспехите им прозвънваха, а кожените им дрехи проскърцваха. Елеонор тъкмо щеше да си полегне, когато се сети за Фюлше. Намери коша, където беше скрила дисагите и изтърси малкото вещи в тях: кама, няколко гвоздея, медальон, сребърни монети и сандал с дебела подметка. Шевът между горната кожена част и останалото беше разпран и се виждаше процеп. Елеонор промуши пръст в него, измъкна сгънато парче гладък велен и го разгъна. Оказа се по-голямо отколкото й се стори първоначално. Веленът беше поомазнен, но от най-добро качество — какъвто можеше да се намери в някоя канцелария или скрипториум. На оскъдната светлина тя успя да различи контурите на някаква карта и ясно изписаните над нея букви.
— Под Скалата — преведе тя — погледни за богатствата на Бог и лицето Господне.
Елеонор премести по-близо светилника. Скицата не й говореше нищо, нито пък думите. Седна, сгъна отново велена и го втъкна в подгъва на маншета си. Очевидно Фюлше е решил, че е важно. Така е смятала и Анстрита. Дали това не беше търсеният от тайнствения конник ръкопис? Анстрита е пътешествала из Светите земи, както и Норбер и Алберик. Дали не бяха открили някакви светини? Елеонор затвори очи. Припомни си онзи списък с реликви, който брат й пазеше, и да, още нещо: как Юг и Годфроа преповтаряха текста на поемата, която така ревниво пазеха. Думите от ръкописа на Анстрита й напомниха стихове от поемата за Карл Велики, в които се споменаваше лицето на Христа. Какво ли криеха Бедните братя от Храма? Жестока смърт беше застигнала Анстрита и Фюлше, както и управителя Робер. Дали смъртта на Робер беше случайност? И дали онзи конник не беше сега един от братството им? В действителност никога не бяха обсъждали смъртта на Робер. Управителят несъмнено си беше пияница, но как така се бе удавил в потока? Дали е знаел нещо? Дали не е бил примамен навън и убит?