Всички големи сеньори вече пристигаха в Константинопол и водеха със себе си хора от всякакъв род, говорещи на всякакви езици. Елеонор виждаше водачите на похода, когато посещаваха красивата вила, за да се съвещават с граф Реймон. Юг дьо Пари, братът на краля на Франция, беше първият пристигнал в Константинопол франк. Малобройната флотилия на френския принц беше претърпяла нещастия в морето и голям брой от войниците му се бяха издавили при корабокрушение. Морето бе изхвърлило подпухналите трупове на удавниците из заливчетата и островите. Въпреки сполетялата ги беда се носеха слухове, че всичките трупове били белязани с червен кръст — чудо, безспорен знак, че те са изпълнили обета си и Бог ще ги възнагради. Пристигна и Годфроа дьо Буйон, стар воин с посивяла коса и навъсено лице. Придружаваше го лукавият му, амбициозен брат, Бодуен. Адемар дьо Льо Пюи — вечно заетият с кроежи войнствен епископ, който все още лекуваше раната на главата, получена в Склавония — предвождаше останалата част от армията на граф Реймон, която трябваше да се разположи удобно из полята и ливадите извън градските стени. Появи се наперено и Робер Късоногия, херцог на Нормандия — колкото червенокос, толкова и червендалест — весел по нрав и засмян, ленив и безотговорен, но затова пък ненадминат ездач и умел боец. Последен пристигна Боемунд, норманският принц на Таранто, рус, с хищни орлови черти, шест стъпки висок, с тежко бойно въоръжение. Този норманец се втурваше в бой с лекотата, с която птицата се издигаше към небесата. Боемунд недолюбваше гърците. С бой си беше извоювал империя в южната част на Италия и Гърция, а после беше изтласкан от завоюваните земи. Под аления му флаг в този момент се нареждаха петстотин рицари, настървени да стигнат Йерусалим, които също така си отваряха широко очите за земи и владения, които да присвоят пътьом. С Боемунд идваше и племенникът му Танкред дьо Отвил, най-изкусен в боя с меч сред норманите. С Боемунд си бяха лика-прилика, но вторият беше по-загрижен за душата си и за пролятата от него кръв, отколкото за заграбването на земи.
Всичките тези сеньори се събраха като ято ястреби в Константинопол. Хитрият като змия император ги посрещна с богати дарове — злато и сребро, безценни тъкани, украсени със скъпоценни камъни седла и сбруи, нови одежди, кошове със захаросани плодове и охладени в снеговете на Олимп вина, ковчежета и сандъци с блестящи сапфири, ситни късове слонова кост, покривала от дамаска и фино изработени оръжия. Алексий се веселеше и забавляваше водачите на похода, а в същото време предвожданите от тях седемдесет хиляди души чакаха пред стените на града, с утолени глад и жажда, но зорко наблюдавани от отрядите тюркски наемници с островърхи шлемове от сива дамаска стомана и бели тюрбани, завити около челата им. Туркопулите[38] носеха кожени ризници над свободни елеци с панталони, прибрани в ботуши за езда с висок ток. Бяха до един отлично въоръжени с пика, лък и меч. Юг старателно ги огледа и обезсърчен си пожела и големите сеньори да бяха сторили същото: бъдещите им противници, селджуците, имаха подобно въоръжение и прилагаха същата бойна тактика с нанасяне на удар и оттегляне, чиито резултати бяха унищожителни.
При цялата си щедрост и отзивчивост Алексий гледаше на франките също както стопанинът — на злите кучета, които е намерил, за да прогонят вълците от земите му. Не биваше да ги изпускат от поглед. Може и да се бяха посветили на делото Божие, но Алексий си беше наумил франките да поработят и за неговото дело. Поиска сеньорите да положат пред него клетва за вярност и след безброй увъртания те склониха да му се закълнат във вярност. Обещаха още превзетите от тях градове да преминат отново под управлението на императора в замяна на провизии и военна помощ. Алексий се закле да осигури двайсет хиляди бойци на тяхно разположение, под командването на неговия военачалник Татикий, хитър и опитен предводител с гръцко и турско потекло, християнин по вяра. На мястото на отсечения в битка нос, той носеше наконечник от блестяща стомана. Татикий също даде в чест на сеньорите доста разточителни пиршества. У франките, привикнали на ветровитите, одимени зали, украсени с изпоцапани тъкани и подове, покрити с мръсна тръстика, се разгоря алчността, подклаждана от вида на богатите драперии, мраморните стени, разкошните одежди и баните, които благоухаеха на сандалово дърво и розово масло. Франките срещаха маслиненооки жени, облечени в златистожълта коприна, розов и син лен, стройните им талии бяха опасани с пурпурни шнурове, завършващи със златни пискюли. Алексий наизвади от съкровищата си и раздаде златни монети на водачите на похода и медни на следовниците им. Въпреки всичко избраният от него път беше много опасен. Когато сеньорите се събраха, за да положат клетвата си за вярност, единият от тях преднамерено и грубо седна в празния императорски трон и се наложи другарите му със сила да го изблъскат от там. Разгоряха се препирни и когато неколцина от водачите на кръстоносците изразиха съмненията си относно действията на императора. Най-после постигнаха споразумение. Жребият беше хвърлен. Авангардът щеше да прекоси пролива на свети Георги към Мала Азия, където султан Килидж Арслан хранеше надежди да ги разгроми, както беше сторил с пълчищата на Пиер Отшелника. Владеещият някога тълпите със своето обаяние предводител на Народния поход се беше превърнал в недоволен и сломен човек. Жалките останки на водената някога от него сган сега се бяха влели в Божията армия — както я наричаха всички сега. На Пиер му оставаше само да се отдаде на вайкания, задето Светият Дух го беше изоставил и неговите следовници бяха наказани за извършените от тях грехове.
38
Туркопули — (гр.) — «синове на турци» — потомци ни турско-селджукски наемници, женени за гъркини. — Бел. прев.