— Ами предупреждението? — попита Елеонор, овладявайки страха си.
— Същото като онова, което е било отправено към брат Норбер и отец Алберик — меко отговори Юг. — Бяха го приковали към една от възглавниците на леглото преди две нощи. Федаините знаят намеренията ни и ни чакат!
Част пета
Дорилея: Празникът на свети апостол Яков, 25 юли 1097 г.
Hominumque contentio mundi hujus et cupido.
Ден, в който ще секнат сред людете раздорите и ламтежите от земния живот.
Dens vult! Така иска Бог! Дрезгав боен вик отекна над долината, извиси се над обраслите с борове хълмове и подплаши птиците от кипарисовите дървета. Да, Deus vult, мислеше Елеонор, докато седеше на куп възглавници в отмъкнатата от противниците шатра близо до бойното поле на Дорилея. Облаци прах нахлуваха през отвора на великолепната, макар и поопърлена шатра от скъп плат и украсена със златни пискюли. Вдясно от входа имаше голямо петно от засъхнала кръв. Елеонор се насилваше да не му обръща внимание, докато диктуваше на писаря Симон — човек на много религии, както сам беше описал себе си. Беше копт, пленник, когото Елеонор спаси от смъртоносния боздуган на Изрода. Симон седеше и търпеливо чакаше неговата «господарка-сестра» да си събере мислите. Беше приготвил всичко: дъска за писане, подострени пера, мастилници, пемза, малко пясък, както и свитъци плячкосан пергамент. Симон, чието коптско име Елеонор трудно произнасяше, гледаше с обожание към спасителката си и в същото време се поздравяваше наум за вродената си дарба да се измъква на косъм от смъртта. Обученият писар — владеещ гръцки и франкски, без да се споменават латинския и «лингва франка», който се говореше по пристанищата — беше служил при фатимидски[44], селджукски, гръцки, франкски, като и арменски, сирийски и еврейски господари. Като обучен писар, той умееше да изготвя ръкописи, да съставя шифри и да слави Бога така, както пожелае господарят му. Сутринта на 19 юли 1097 Симон се събуди като ревностен мюсюлманин. Но докато потъна в трескав и изпълнен с кошмари сън същата вечер — според добре нагласената история, скалъпена от него за Елеонор — той вече беше благочестив християнин, пленен от султана на Рум пред Никомидия[45]. Въпреки всичко, Симон, както сам се бе кръстил на Симеон Стълпник — пустинникът, преживял години на върха на един стълб — съвсем искрено харесваше Елеонор. Допадаха му сериозното й бледо лице, обрамчено от черни коси, и живите й засмени очи. Ако тя желаеше да си припомня поразителните събития, преживени от франките по време на налудничавия им поход до Йерусалим както сама ги описваше, тогава тъкмо той беше човекът, който й трябваше. Но решението да не споделя вярата й беше непоклатимо. Ако турците ги нападнеха и ги разгромяха, Симеон тайничко си даде дума, че ще се скрие както и последния път, ще отърве кожата си от секирата, меча или копието и ще се обяви отново за най-благочестив мюсюлманин.
С крайчеца на окото си Елеонор също изучаваше Симон: мургавото му лице, старателно подрязаните му и намазани с масло мустаци и брада, костеливото му тяло, дългите ръце и слаби пръсти. Изглеждаше доста изтънчен мъж. Носеше гривни, обица на лявото си ухо и свободна тъмнозелена туника, която пристягаше на кръста с бяла връв. Симон е роден разказвач, мислеше си Елеонор, а тъкмо такъв й трябваше. И други пишеха хроники, записваха разкази и пишеха писма за случилите се събития, защо тогава тя да не продължи своята хроника с малко помощ от обучен човек?
— Запиши го така, както ти го разказах — рече тя на Симон.
Той събра длани и се поклони.
— Както пожелаеш, господарке-сестро, така и ще бъде сторено! — ясните му тъмни очи гледаха ведро, изражението на лицето му издаваше престорено робско смирение.
Е да, Deus vult, така си и беше, размишляваше Елеонор.
След като напуснаха Константинопол с кораби, кръстоносците се прехвърлиха през пролива на свети Георги, за да продължат пътя си към Йерусалим през Анатолия[46] и Румския султанат. От самото начало турските съгледвачи не ги изпускаха от поглед. Божията армия следваше същия път, който бе изминала и сбирщината на Пиер Отшелника. По протежението му като страшно предупреждение турците умишлено бяха оставили останките от хилядите съсечени от тях при Елеонопол и на други места. Купчини гниещи скелети, отрязани глави, набучени на пръти, пръснати из трънаци и остри скали, около кладенци и извори, зловещо се взираха в тях. Следите от кървавото клане поуталожиха плама у някои, но други се настървиха за отмъщение. Божията армия бавно напредваше в стегнати бойни строеве, дълги върволици от каруци, коне, магарета и камили и пъплещи редици от мъже, жени и деца, които изнемогваха под палещото слънце. Вървяха към завладяния от турците град Никея[47], с неговите отбранителни кули, огромни порти и олющени жълтеникави стени. Непревземаемата крепост Никея от три страни беше защитена с внушителни укрепления, а Асканийското езеро[48] защитаваше четвъртата му страна. Въпреки това сред кръстоносците от Божията Армия духът беше висок. Разполагаха с достатъчно запаси от царевица, вино, пшеница и ечемик, а отъпканият, криволичещ път към Никея беше ясно обозначаван от съгледвачите им с кръстове от дърво или метал.
44
Фатимидите са династия, която от началото на X век до края на XII век владее по-голямата част от мюсюлманския свят. Вярват, че произхождат от Фатима, дъщеря на пророка Мохамед и жена на Али — братовчед и зет на Мохамед. — Бел. прев.
46
Анатолия, Анадол или Мала Азия е географска и историческа област, разположена между Черно и Средиземно море в Югозападна Азия. Приблизително съответства на днешната азиатска част на Турция. — Бел. прев.
48
Езерото Изник, понастоящем в Турция. Старото му име, Асканийско езеро, произхожда от «ашкуза (аскуза)» — асирийското име на скитите. Според гръцката митология по време на Троянската война езерото било във владенията на фригийците, чийто предводител Асканий, син на Аретаон, се сражава на страната на цар Приам. — Бел. прев.