Разкарваха насам-натам пленниците, надсмиваха им се и ги унижаваха. Добутаха единият от катапултите, даден им от Алексий, до ръба на големия защитен ров, опасващ Никея. По залез-слънце започнаха да мятат отсечените и събрани в рибарски мрежи глави в града. Някои от тях се размазваха в страховита каша в насипите. Други прелетяваха над назъбените стени и дори от отдалеченото място на което седеше, Елеонор дочуваше стенанията на затворените зад стените на града хора. Килидж Арслан беше претърпял поражение! Божията армия се сети отново за пленниците. Скупчиха ги в средата на лагера, накараха ги да паднат на колене, за да ги обезглавят. Писарят Симон беше сред заловените при товарните каруци. Той отчаяно умоляваше да му пощадят живота. Палачите не му обърнаха внимание. Изведнъж пленникът се отскубна и побягна през лагера, следван по петите от Грозника и Изрода, оръженосците на Жан Вълка. Симон с писъци тичаше по тесните пътечки, сподирян от подигравките и смушкван от пияни зрители. Елеонор, която се бе оттеглила в шатрата си, чу врявата и излезе. Беглецът почти връхлетя отгоре й и се строполи в краката й. Изрода и Грозника го спипаха.
— Не съм умолявал, сестро — спря да пише Симон.
— Не, Симон, не си. Само каза, че не искаш да умираш. Заяви, че си католик, пленен от турците. Ако си спомням точно — сухо добави Елеонор, — ти дори цитира каноничното право, макар това да не направи изобщо впечатление на онези две грозилища.
— Камилски фъшкии — прошепна той. — Но благодарение на теб, господарке-сестро… — приведе се напред. — А, впрочем, може ли да положа клетва като един от Бедните братя от Храма? Знам някои неща.
— Така ли, Симон? — Елеонор присви очи.
— Знам тайни за разни скрити неща. Дочух слуховете.
Елеонор стрелна с очи Иможен, която спеше върху куп възглавници.
— Симон, непрекъснато се изумявам от способността ти да дочуваш — усмихна се тя. — Но нека продължим с нашата хроника.
— Разбира се, господарке-сестро, при все това аз трябва да добавя благодарностите си към теб и твоя благороден брат, задето ми спасихте живота. Толкова съм ви благодарен…
— Хрониката, Симон…
— Да, господарке-сестро…
Грозника беше сграбчил Симон за гърлото и с мъка успяваше да го удържи мирен, за да не се наложи Изрода да замахва повече от един път с боздугана си. Елеонор им беше изкрещяла да спрат, но не друго, а появата на Юг и Годфроа, с издърпани мечове, накара убийците да се сепнат. Пияни и сипещи ругатни, те се затътриха нанякъде. Елеонор прибра Симон в своята свита, докато Божията армия празнуваше победата си и се готвеше за тежко изпитание: обсадата на Никея. Градът ги смайваше. Подобни военни укрепления франкските бойци не бяха виждали никъде из западния свят. Нямаха и лодки, затова не можеха да нападнат откъм езерото. Защитният ров пред стените беше към шест стъпки широк и също толкова дълбок. Първата отбранителна стена имаше поне шест стъпки на ширина и девет на височина, с издадени кули, които да пазят подстъпите. И да преодолееха тази стена, втората защитна стена, която се извисяваше над първата със своите трийсет и три стъпки ширина, беше укрепена от нова поредица кули, откъдето стрелците с лък и тези с прашка, както и военните машини можеха да засипят нападателите с истински порой от стрели. Сред Божиите воини се надигна ропот. Възторгът, споходил ги след поражението на Арслан, скоро се изпари, когато на няколко пъти безуспешно се опитаха да превземат града. Позапълниха рова, направиха катапулти и каменохвъргачки. Започнаха обстрел. И съоръженията, и войниците, които ги използваха, бяха обсипани с градушка от пламтящи стрели, камъни и копия. Изплетоха от върбови и трепетликови клони щитове и наметки, с които да предпазват стрелците, но от назъбените защитни стени върху тях се изля врял катран.