Урбан, с треперещ от вълнение глас, сега насочи гнева си към слушателите.
— Надянали сте рицарски доспехи, но ви изпълват високомерие и гордост! Нахвърляте се настървено върху братята, съсичате един, сетне друг. Така ли се служи на Христа? Ще ви го кажа открито — за наш срам: отклонили сте се от пътя! Оставяте деца сирачета, грабите вдовици, съсичате хора! От вас вони на светотатство! Вие сте убийци, които очакват своето възмездие за пролятата кръв. Преди битка се сбирате като лешояди, съгледали отдалече труп. Сквернота! Щом искате да спасите душите си, отхвърлете тогава греха на подобно рицарство и се изправете в защита на Христа! Вие, които сте се загрижили за владенията си, тръгнете на война срещу турците! Вие, които сте се превърнали в крадци, станете воини, бийте се в справедлива война, заслужете опрощението си вовеки! Нека трудностите не ви отклоняват от целта. Уредете делата си, запасете се с храна и в края на зимата поемете на път. Бог ще ви води…
Урбан замълча, приведен над подиума. Оглеждаше насъбралата се тълпа. Мъжете плачеха, скрили лице в ръцете си, жените бяха свели поглед и тогава се понесе призивът: «Deus vult!» Виковете прераснаха в грохот, когато сред звън на стомана мъжете наизвадиха мечовете и ножовете си и гласовете им стигнаха чак до небето. Урбан вдигна ръце и ги призова да замлъкнат.
— Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях — напевно извиси той глас. — Ако Господ Бог не беше във вашите души, не бихте извикали «Deus vult!» Казвам ви, не друг, а Бог изтръгна от вас този вик. Нека това да бъде и бойният ви вик, когато тръгвате срещу врага. Нека вашият боен призив бъде: така иска Бог! И още: нека всеки, който се присъедини към похода, да положи обет и да носи кръстния знак на главата и на гърдите си. Да не тръгват старите и болните, както и негодните да носят оръжие. Жените да не поемат на това свещено поклонение без своите съпрузи, братя или настойници, иначе ще се превърнат по-скоро в тежест, отколкото в помощ. Нека богатите помогнат на бедните. Да не ви задържат имотите ви, нито любовта, която храните към дом, деца и родители. Помнете казаното в Евангелието, че трябва да се отречете от всичко и да последвате Христа. Затова поемете своя път към Божи гроб, изтръгнете от нашествениците тази земя, в която текат мед и мляко, и я задръжте за себе си! Йерусалим — най-плодородната от всички земи, където нашият Господ живя и бе разпнат за нас. На Божи гроб коленичете и Му благодарете за своята вяра. Вървете и се не бойте. Имотите ви тук ще са в сигурни ръце, а самите вие ще вземете от враговете още повече съкровища. Защо да се страхувате от смъртта в земята, където Христос жертва живота си за вас? Греховете на онези от вас, които се разделят с живота си в този поход по суша или по море, или в битка срещу турците, ще бъдат опростени. Опрощавам греховете на всички, които тръгнат на поход, с властта, дадена ми от Бог. Не се бойте от болка и страдание, защото те са мъченически венец. Пътят ще бъде кратък, наградата — вечна. Да, говоря ви като пророк. Грабнете оръжията си. По-добре е да паднете в битка, отколкото да видите мъката на своите хора и оскверняването на Светите места…
Така тръгнаха призивите. Адемар, епископ на Льо Пюи, пратеник на Урбан, беше определен за онзи, който говори от името на Бог и превръща волята Божия във воля народна. Урбан беше от Клюни и неговите облечени в черни раса събратя от ордена на бенедиктинците на свой ред заразнасяха вестта из полета, села и градове. Те рисуваха картината на райските наслади, очакващи онези, които последват кръста: Йерусалим, небесният град с високите му отбранителни кули, с основи от скъп камък, и градски врати, които сияели по-ярко от звездите, дори защитните му стени сияели с кристален блясък. Улиците на града били настлани със злато и сребро, дворците били от блестящ мрамор, лазурит и скъпоценни камъни. От златните чучури на водоскоците бликали кристалночисти води, а тръби със сребърни краища напоявали целебни дървета, благоуханни цветя и лековити треви. В свирепата зима, когато месото гранясва, плодовете и зеленчуците почерняват и гният, хлябът е по-твърд от камък, а най-лошото тепърва предстои, представата за този райски град оказваше въздействие по-силно от който и да е псалм или химн. Младежите изоставяха конете и ралото, и се хвърляха по очи пред олтарите на своите църкви. Закачаха на раменете им две ивици червен плат, зашити под формата на кръст. Няколко дни по-късно заставаха в същата тази кънтяща църква, застлана с каменни плочи, за да получат торбата и тоягата — отличителните знаци както на поклонника, така и на кръстоносеца.