Една сутрин граф Реймон, съпроводен от Юг, Годфроа, Елеонор и останалите от Бедните братя отидоха на коне до рова, за да потърсят в него някое уязвимо място. От укрепленията им подхвърляха подигравки и обиди и ги засипаха с дъжд от стрели, които не улучиха никого. Беше ясен, топъл ден, вятърът носеше сладкото ухание на борове, кипариси и зрели плодове от близките овощни градини. Графът дръпна юздите на коня си.
— Имаме дървета колкото си щем — единственото око на Реймон се взираше в Юг и Годфроа, докато с ръка сочеше дърветата — но какво можем да направим с тях?
Юг сграбчи юздите на жребеца на графа.
— Елате, господарю, искам да ви покажа нещо.
Продължиха в галоп покрай вонящия ров.
Елеонор намираше дребния кон, който й бяха дали, за муден и неповратлив, затова Теодор задържаше коня си и яздеше между нея и турците, които бяха горе на назъбената защитна стена. Сграбчи юздите на коня и й смигна.
— Не искам турците да видят красотата ти и да решат да ни нападнат — прошепна й той.
Елеонор се изчерви, а Теодор си заподсвирква трубадурска песен за някаква девойка, затворена в кула. Юг ги отведе до най-източната точка на защитната стена.
— Вижте, господарю.
Елеонор погледна накъде сочи брат й.
— Теодор ми разказа за него — добави Юг. — Огледайте внимателно основата на кулата: зидът се руши, наследство от миналия век.
Графът внимателно оглеждаше мястото, после радостно плесна с ръце. След два дни дървен навес, изработен от кипарис, върба и трепетлика, с покрив от дъбови клони и кожа, посипан с мокър пясък, прехвърляше моста, направен, за да се обстрелва Наклонената кула, както я наричаше Елеонор. Стрелците се криеха под широкия полегат покрив на навеса и така стреляха по врага. Строителите скоро намериха начин да проникнат през стената, като подпираха отвора с греди, докато ровеха трескаво в рушащата се зидария зад тях. Елеонор стоеше и ги наблюдаваше, застанала в безопасност зад линията от защитени с щитове каруци. Зидът се срути точно при падането на нощта, но на следващата сутрин лагерът беше вдигнат на крак по тревога. Все още сънена, Елеонор изтича от шатрата си и се сля с тълпата, устремила се през сутрешната мъгла към източния край на рова. Спряха и се втренчиха слисани към Наклонената кула. През нощта неуморните защитници на крепостта бяха зазидали издълбаната в нея пролука. Граф Реймон не беше на себе си от ярост. Като същински Ахил, той се оттегли да се муси в шатрата си, а останалите продължиха да упорстват с обсадата. Поражението на Килидж Арслан беше ожесточило съпротивата на жителите на Никея. Врагът се беше погаврил с техните мъртви, затова защитниците на града спускаха куки, с които закачаха телата на франките, издърпваха ги, събличаха ги, провесваха ги през стените и ги оставяха да гният там. Когато кръстоносците нападаха, главите и гърбовете им бяха обсипвани с камъни и стрели. Щом Божиите воини се покажеха, по тях се посипваше истинска градушка от огнени стрели.
За около седмица обсадата се превърна в лишена от всякаква логика и ред битка между противници, които се дебнеха един друг като въртящи се в кръг кучета. После изведнъж положението напълно се промени. Граф Реймон се поокопити след пристигането на Татикий — гръцкия военачалник. В лагера се появиха балисти и каменохвъргачки от арсенала на Константинопол. Откараха ги долу до Наклонената кула, но защитниците ги засипаха с камъни и стрели. Прокопаха нова дупка. Нощта се осветяваше от буйни огньове и изстреляните към кулата горящи стрели. Този път турците не успяха да поправят пробойната в стената. Звездното небе беше прорязвано от огнени езици, тишината нарушавана от съсъка на стрелите, трясъка на дърво и камъни и крясъците на защитниците и на нападателите. Призори Бедните братя от Храма — с викове «Deus vult!» и «Тулуза!» се подготвиха да поведат отрядите на граф Реймон към построения през рова мост. Юг и Годфроа целунаха Елеонор, преди да пристегнат връзките на плетените си шлемове. Открити останаха само очите им. Завързаха шлемовете, прикрепиха щитовете към ръцете си и извадиха мечовете.
Юг и Годфроа заслизаха начело на отрядите към моста, където стрелците с лъкове и арбалети и строителите непрестанно обстрелваха стените. Катапултите бяха разположени още по-близо, за да подсилят атаката. Елеонор не изпускаше от поглед сцената пред очите си. Когато Юг и Годфроа минаха по неустойчивия мост, сърцето й се качи в гърлото. Гъст дим се носеше натам, отекваха писъци и крясъци. Рицарите от Тулуза се тълпяха около нея. С развети знамена, войниците в пълно бойно снаряжение чакаха своя ред, за да подсилят втория щурм срещу изключителните защитни укрепления на града. Ужасът и грохотът на сражението бяха притъпили сетивата на Елеонор. Сякаш някакъв лутащ се демон беше сграбчил в хватката си душата й, съзнанието и въображението й. Тя погледна към безоблачното синьо небе, което се издигаше над величествените укрепления от жълтеникав камък. Прорязваха го изстреляни с прашки камъни и стрели. Димящи снопове клонки профучаваха, запратени от защитните стени и от тях изригваха огнени пламъци. Елеонор отново погледна към своите. Юг и Годфроа, вдигнали високо щитове, бяха стигнали средата на моста, когато екна оглушителен ропот, надвил грохота и шума на битката. Хората сочеха нагоре към защитните стени, където се развяваха издигнати знамена в жълто и златно с великолепния орел на Алексий Комнин. Никея беше превзета! Гръцките войски бяха влезли в града. Турците се бяха предали! Тръбите засвириха отбой. Юг и другарите му се оттеглиха обратно, а горе се издигаха още императорски знамена, които се вееха над защитната стена. Пронизителен скърцащ звук проряза въздуха. Огромните порти на Никея се отвориха и катафрактите със сребристосините емблеми на високо разветите си знамена, с шумен тропот преминаха през тях. Иможен изруга и забърза да намери Белтран. Елеонор, обзета от слабост и желание да се измъкне от суматохата след сражението, се върна в шатрата си. Отиде да полегне на приготвения сламеник, но замръзна приковала поглед в двата извити ножа, с бели костени дръжки, които проблясваха, забити в една от валчестите възглавници. Остриетата им бяха обвити с кървавочервена връв…