— Недей, заведи ме при лечител — каза хрипливо мъжът, сграбчи ръката на Елеонор и посочи към предната линия. — Трябва им вода.
Елеонор извика към лечителя, коленичил до друг ранен, от чийто потръпващи устни излизаха предсмъртни хрипове. Лечителят сви рамене, натъпка напоена с вино кърпа в устата на умиращия войник и забърза към нея. Елеонор стана, извика към Иможен и група жени и деца да донесат мехове с вода, стомни, и всичко, в което може да се носи вода. Някои от свещениците вече се занимаваха с тази задача, други навличаха бели одежди и бързаха към бойното поле, за да дадат последно причастие и последно опрощение на греховете. Елеонор стигна до задната редица на конницата — куп вонящи, ранени рицари. Кръв се стичаше по лицата им и се процеждаше през ризниците им. Прикрити зад труповете на своите коне, чиито кореми вече се подуваха, рицарите се опитваха да си поемат глътка въздух. Някои от бойците сякаш бяха плували в море от кръв, мечовете им бяха окървавени до дръжките, съсиреци покриваха секирите и боздуганите им. Гледаха към нея с гневни очи, придобили стъклен блясък от яростта на битката. Тя им поднасяше съдове с вода. Сграбчваха ги и пиеха жадно. Тъмни рояци мухи жужаха около тях. Пред нея отекваше грозният тътен на битката. Боемунд беше променил тактиката си. Армията му губеше твърде много коне, затова франките вече стояха подредени като извита дъга срещу турците, които ги нападаха, а после пъргаво се оттегляха. Порой след порой островърхи стрели се посипваше върху тях. Мъжете проклинаха и се молеха, когато отново се връщаха в битката. Имаше и такива, които се шегуваха, че когато превземат турския лагер, ще се къпят в шуртяща кристална вода, ще носят венци от уханни рози, а косите си ще напръскат с канела. Други оставаха, за да се погрижат за ужасяващите си рани.
Елеонор съгледа седналия изтощен на коня си Юг, до него беше Годфроа. Извика ги по име, но земята се разтресе от тътена на ново нападение и оглушителния, пронизителен боен вик на турците. Във въздуха засвистяха стрели. Коне цвилеха в агония. Мъже пищяха за милост. Елеонор искаше да стигне до Юг, но смразяващ кръвта крясък я накара да побегне обратно към лагера. Спря до една каруца и загледа, невярваща на очите си. Отряд турци си беше проправил път през блатото и сега ги нападаше от другата страна на лагера. Тук-там войници се опитваха да ги отблъснат, но турците напредваха като рояк разгневени стършели, обсипваха ги със стрели, а после измъкнаха ятаганите си и започнаха да секат наляво и надясно. Жени, деца и свещеници бяха съсечени и накълцани. Турците слизаха по двама, по трима от конете си, сграбчваха бягащите жени, връзваха ги и ги мятаха на земята. На Елеонор й се струваше, че краката й са пълни с олово и не може да ги помръдне за нищо на света. Беше като вцепенена от гледката, гледаше като омагьосана, сякаш сънуваше кошмар, от който не можеше да се събуди. Пешаците застанаха в линия, за да защитят останалите от лагера, но зад тази линия се разиграваха картини от ада. Един свещеник, все още облечен в одеждите си за литургия, побягна, за да спаси живота си, но главата му беше отсечена с един замах. Отстъпващ назад монах се сблъска лице в лице с преследващите го конници и спря, после рязко се наклони на една страна и сам отряза главата си със собствения си меч. Спрял войник се опитваше да измъкне забитата в гърдите му стрела. Турчин се изправяше, след като беше изнасилил някаква жена, после с ножа в дясната си ръка я разпори от утробата до гърлото. Други грабеха палатките, тичаха, понесли стомни и купи и — като че ли — отрязани глави.
Линията на франкските пешаци между Елеонор и турците се придвижи напред. Отзад стрелците засипваха със стрели и свои, и врагове. Нов крясък. Линията на франките се движеше по-бързо, докато изпратен от Боемунд конен отряд връхлетя върху турците, които сега бяха попаднали в клопка между палатките и каруците. Елеонор усети как напрежението спада, макар стомахът й да бе свит на топка и по краката и гърба й да преминаваха тръпки на ужас. Беше като онемяла. Сега вече франкските рицари съсичаха поголовно облечените в бели роби конници, а във въздуха все по-силно се носеше викът: «Тулуза! Тулуза! Deus vult! Deus vult!» Теодор бе успял! Останалата част от армията на франките се втурна към бойното поле. Нахвърлиха се върху турските флангове, а хората на Адемар, повечето въоръжени с боздугани, за да трошат кости, а не да секат плът, нападнаха турците в гръб. Страшни викове разнесоха вестта, че Боемунд е повел хората си напред, а ходът на битката се бил обърнал.