Елеонор отиде при Иможен под каруцата, за да пие разредено с вода вино и да хапне малко сух хляб, преди да изпълзи отново навън, за да помага на ранените, да утешава оцелелите и да участва в пренасянето на мъртвите. Късно следобед се появиха конете на франките. Ездачите им носеха ужасяващи, набучени на пиките или привързани за косата към седлата им трофеи от великата победа. Носеха прекрасни новини: почти сигурното поражение се превърнало в голяма победа! Сред сражаващите се били видени ангели в блестящи ризници, да се бият на страната на Божията армия. Турците били напълно разгромени, лагерът им превзет и разграбен. Ездачите носеха и заповеди: останалата част от армията трябваше да слезе към турския лагер и да се настани в него. Пеейки възторжени, радостни химни, цялата армия напусна долината, за да завземе — както обяви Пиер Бартелеми «шатрите и имуществото на своите врагове».
Същата нощ имаше голямо угощение, стотици огньове и факли разпръскваха нощната тъмнина. На стъкмените скари и шишове се печеше прясно месо. Песни, химни и пиянски викове се носеха над заобикалящите ги хълмове. «Deus vult! Deus vult!» Непрекъснато се повтаряше този вик. Божията армия ликуваше под тъмносиньото кадифено небе, под блестящите звезди, сякаш и някакъв небесен гост ги наблюдаваше. Понякога обаче омаята се раздираше и от слаби стенания и скръбни вопли. Елеонор оглеждаше редиците мъртъвци — мъже, жени и деца, майки и свещеници, както и бойци като брата на Танкред, безкраен низ от окървавени трупове. Хората си разказваха за изнасилванията и убийствата, дела на нахлулите в лагера откъм блатото турци. Бедните братя от Храма със сигурност бяха загубили неколцина от своите хора: Ришар Тепавичаря, Озбер и Ана, Матилда от Екс и четири от децата й, майстора на пиво Гийом, съпругата му и трите им деца. Всички те бяха обвити в парцаливи покрови. В коравата земя зееха изкопани гробове. Труповете, всеки с малък дървен кръст, бяха положени в земята, а душите им предадени на Бога в радостно очакване на възторженото събитие: очакващото ги възкресение. На роднините на мъртвите дадоха допълнителна награда от разпределянето на плячката. Изложени бяха купища съкровища, върволици от коне и планини от оръжия. Имаше сандъци и ракли, натъпкани с инкрустирани със скъпоценни сребърни съдове, чаши от слонова кост, оникс и яспис, златни чаши, позлатени ризници, бродирани тъкани, изкусно направени брони, изработени от кървавочервена кожа, плащове, мантии, обувки и пояси, медальони и монети, каквито те никога дотогава не бяха виждали.
Тъмнината стана по-гъста и шумът на празненството се издигна чак до небесата. Водачите на Бедните братя се събраха около своя огън. Всички бяха въодушевени и тържествуващи. Отървали се на косъм от клането, Алберик и Норбер имаха само леки наранявания. Юг и Годфроа също, макар и на двамата конете да бяха убити. Главната тема на разговора беше жестокостта на турците.
— Граф Реймон — заяви Юг, захапал поизгорено от огъня парче телешко — казва, че войната се променя. Bellum in extremis — война до край!
— Войната винаги е такава — отвърна Норбер. — Както казах, справедлива война няма, свещена война няма.
Полузаспала над нащърбен бокал с вино, Елеонор се опита да отърси съзнанието си от отблъскващите гледки от деня. Белтран се съгласи с Юг, че не трябва да се проявява милост, нито да се очаква такава. След бясната езда, за да се притече на помощ, изтощеният Теодор се усмихваше на Елеонор над играещите пламъци на огъня.
— Нашето дело е справедливо!
Елеонор вдигна поглед към Пиер Бартелеми, чийто глас екна като тръба.
— Сатаната кръстосва наоколо — продължи пророкът. — Сатаната язди кон като велик господар. Трябва да се въоръжим срещу него, да вдигнем оръжията на спасението.
Юг улови погледа на Елеонор й направи знак с глава, че е време да се оттеглят. Пиер Бартелеми продължи с пророкуванията си, докато двамата се отдалечаваха в тъмнината. Юг сграбчи ръцете й.
— Елеонор, граф Реймон ни помоли да се присъединим към Боемунд, за да мога да проверя някои съмнения.
— За какво, за самия Боемунд ли?
— Не — Юг се приближи. — И Годфроа знае. Помниш ли как при Родосто гърците ни нападнаха скоро след като граф Реймон напусна лагера? Как така те са научили за отсъствието му? Как бяха успели така бързо да се приготвят за бой?