Елеонор кимна.
— И тази сутрин — Юг сви рамене, — Килидж Арслан много бързо узна, че Боемунд се е отделил от останалата част от армията — той пое дълбоко въздух. — Елеонор, по всичко личи, че сред нас има предател. Зад всеки храст граф Реймон вече вижда вълк. Има вероятност Бедните братя от Храма да дават подслон на враг.
— Защо ние? — разпалено възрази Елеонор. — Защо не Просителите? Заради тях гърците ни нападнаха при Родосто.
— Така е — отвърна той, — но тъкмо Бедните братя разбраха и че граф Реймон се е отправил към Константинопол. Останалите научиха много по-късно, а тогава гърците вече бяха готови, само си търсеха повод…
— И?
— Знаем, че турците имат шпиони сред нас — продължи Юг, — както и ние имаме сред тях. Граф Реймон е получил неподписано съобщение, че ако търси предателя, трябва да го търси сред Бедните братя от Храма.
— Това е клевета! — възпротиви се Елеонор. — Някой иска да ни навреди.
— Граф Реймон ни вярва — отговори й Юг — на теб, на мен, на Годфроа и останалите, но както изтъкна той, Алберик, Норбер и Теодор са поскитали доста по земята Божия, кой тогава им е господар? Дали не крием сред нас предател, сестро?
Елеонор размишляваше върху въпроса на Юг, докато седеше в тази заграбена от турците шатра и наблюдаваше играта на мушиците на постоянно менящата се слънчева светлина, която се процеждаше през пролука в платнището.
— Господарке-сестро? — писарят Симон се озърна. Шатрата вече беше празна. Иможен излезе да изпие чаша вино с братята. — Сестро, шпионин ли?
— Знаеш, Симон… — Елеонор се усмихна. — Знаеш, че ти вярвам, а ти можеш да вярваш само на мен.
Тя потупа Симон по рамото.
— Пък и не сме при Родосто — Огледа се. Щеше й се да бъде в своята шатра, нищо че беше мизерна и окъсана. Тази й напомняше за кървавото, ужасяващо клане, на което беше станала свидетел. Армията планираше да се отправи към Антиохия след три дни. С радост щеше да напусне това място. То беше пропито от твърде много пролята кръв и твърде много злонамереност. Демоните, които криеше, бяха безчет.
Част шеста
Антиохия: Празникът на свети Годрик, 21 март 1098
Vexilla Regis prodeunt.
Знамената на краля вървят напред.
«О, ключ Давилов! О, издънко на Исая! О, утринна звезда!»
Тръпки побиха Елеонор дьо Пайен, когато Норбер и Алберик напевно подеха коледните песнопения. Около шатрата на Юг цареше мрак и студ. Вътре слаб огън и две вонящи свещи даваха оскъдна светлина и топлина, като се бореха със смрадта и вледеняващия студ. Хиляда и деветдесет и седма година — година, белязана с кръв и желязо — клонеше към края си. Когато напуснаха Дорилея, кръстоносците от Божията армия си въобразяваха, че ще празнуват Коледа край истинския обор във Витлеем, познат от Библейското предание, а бойните им знамена ще се веят над знамената на Йерусалим. Вместо това бяха пребродили долини, достойни за Ада и стигнали до Антиохия — град от желязо и стомана, огромна, страховита канара, препречила пътя им. Антиохия! Божията армия не се осмели да я заобиколи, защото градът беше център на властта над северна Сирия. Можеха да им препречат пътищата и да спрат помощта от императора и западните страни. Пък и каква ли помощ имаше за спиране? Елеонор се чудеше, вперила поглед в изгризаните си нокти.
С усилие потисна пристъпа на самосъжаление и се огледа около шатрата. От Константинопол бяха тръгнали седемдесет хиляди, а сега наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Безкраен низ от погребални кръстове и могили бележеше пътя им през Азия. С тях сигурно вече вървеше и цяла армия духове. Тя затвори очи и благодари на Бог, че скъпите за нея хора са живи. Юг и Годфроа, Алберик и Норбер, Теодор, Белтран и Иможен, но всички те до един бяха посивели: сивокоси, с посивели лица, посивели души, в добавка към сивия живот в този зловещ полумрачен сезон от годината, спрели пред смазващото величие на Антиохия! Елеонор положи усилия да се овладее. Съществуваха и други сиви сенки из прахоляците на друмищата. Какво чудно имаше, че вълците дръзко бяха посмели да се спуснат до ужасяващия пир, който ги чакаше. Надушили вонята на разлагаща се плът, лъвовете се бяха примъкнали съвсем близо. Наобикаляха ги мечки, напуснали леговищата си за пира, както кучетата бяха наизлезли от бърлогите си. Отвратителни зверове се навъртаха около тях заедно с всяка твар, надушила вонята на разложението, която отдалеч се носеше из въздуха. Тъмни ята от лешояди засенчваха небето и се превърнаха в техни постоянни спътници. Грозните птици така тъпчеха търбусите си, че почти не можеха да летят. Затова дърветата, храсталаците и трънаците бяха осети с мръсотиите им, късчета гниеща плът и капки кръв падаха над тътрещата се колона. Прокълнати ли бяха? Елеонор си припомни как минаха покрай рушащо се гробище. Беше забравила в кое село и в коя провинция, те всичките си приличаха, но тъкмо това място тя си спомняше ясно! Изпод ронещата се зидария на гробището изпълзя старица, истинска вещица. Костелива и мръсна, със сплъстена и чорлава коса. Тя затанцува на една от надгробните плочи и закрещя проклятия с креслив глас, докато стрелата на един от стрелците не я улучи право в гърлото. Оставиха я просната сред локва кръв. Никой не се впечатли тогава, но дали наистина не бяха убили вещица?
51
Св. Венанций Фортунат (530–600/609) — поет и химнописец, епископ на католическата църква. — Бел. прев.