— Господарке — прекъсна мислите й Симон. — Дорилея, напуснахме Дорилея, помниш ли? Беше в разгара на лятото…
Бяха тръгнали оттам с химни на уста. «Яви се, Дух на съзиданието.» Призивът беше съвсем на място, размишляваше Елеонор, защото имаха нужда от цялата помощ, която Господ можеше да им окаже. Водачите решиха Божията армия да не се дели, макар това да означаваше, че плячкосванията при търсене на храна и вода щяха да нараснат значително. Скоро вкусът на победата започна да им нагарча. Те с мъка се тътреха под непрестанната заплаха от турската армия, която вече беше опустошила и без това неплодородните околности с огън и меч. Единствената им утеха беше, че поне не срещнаха никаква съпротива. Франките бяха попълнили липсите в арсенала си с копия, брадви, мечове и боздугани. Новопридобитите оръжия бяха нахвърляни при останалото снаряжение в каруците, откъдето жени и деца, притихнали и умърлушени, наблюдаваха опожарените села и изпепелените ниви с жито, ечемик и просо. Жаждата и гладът скоро се стовариха върху Божията армия. На лешоядите пак им се отвори работа, покритите им с бяла перушина глави бяха непрекъснато изпоцапани с кръв. Следваха армията като тълпа демони. Над тях се рееха ястребите, каните, мишеловите и разперили опашки гарвани, които също се сбираха настървени, за да пируват с мърша. Кладенците и изворите бяха умишлено заразени. Елеонор се приближи до един от тях, надвеси се над порутената му стена и с ужас втренчи поглед в отсечената камилска глава, която плуваше в него. Мръсната й сива грива бе покрита с мухи, жълтеещите й зъби бяха оголени, кръвясалото й око не мигаше, тъмната слуз от отсечения й врат правеше водата негодна за пиене. Натъкнаха се и на други страхотии. Из пепелявите на цвят, редуващи се един след друг хълмове и дълбоките прашни пещери по пътя им гъмжеше от пълчища летящи насекоми и влечуги — червено-черни кончета, жълто-черни стършели и чудновати гущери, които меняха цвета си от светложълт до мътно червен, което създаваше впечатлението, че някакъв тайнствен яростен огън ги изгаря отвътре. Подобни създания бяха техни неизменни спътници. Всички те ги плашеха, а гъстите рояци тлъсти мухи се навираха в устите, ноздрите и ушите им или се промушваха в яките и ръкавите им, за да изтезават потъналите им в пот тела. Пред тях се простираше безплодна пустош. Селяните и стопаните бяха избягали. Мяркаха се само съгледвачи — брадати мъже, облечени в смрадливи кози кожи, яздещи космати планински кончета и въоръжени с дълги, украсени с пискюли пики. Никой не можеше да каже дали са турци или обикновени местни хора — щом рицарите насочеха конете си към тях, те се шмугваха нанякъде, бързи като пъдпъдъци, уплашени от сянката на ястреба.
Армията прекоси сухи, безплодни пущинаци. Тук-там се виждаха по някой и друг тамарикс и акация, които растяха направо от пръснатите наоколо грамадни канари, огладени от дъжда и вятъра. Минаваха през страховити, криволичещи пропасти и мрачни, потискащи долини, така душни и негостоприемни, та Симеон заяви, че водят не къде да е, ами към самото преддверие на ада. Елеонор беше склонна да се съгласи с думите му. Случваше се да се заслонят от обедния пек из пещери и кухини в скалите, но дори там дебнеха опасности. От скалните процепи изпълзяваха и се шмугваха обратно сини и зелени гущери, които бяха не по-малко опасни от зловещите и наглед змии с ярка окраска, които се стрелваха изневиделица към непредпазливите. Скорпиони с черни брони и огромни паяци, големи колкото човешка ръка, само допълваха ужаса.
Елеонор се размисли над думите на Симон: ако през деня сякаш слизаха в преддверието на един ад, то несъмнено през нощта попадаха в друг. Разпъваха надве-натри шатрите си, и се скупчваха около мъждукащи огньове, запалени с фъшкии, сухи тръни и каквото още им попаднеше. Тъмнината беше истинското царство на ужаса! На Елеонор умът й не побираше как такава пустош може да крие толкова много зли създания! Надушили сладкия мирис на неспокойните коне и ревящите магарета, чакалите започваха да вият. Из мрака зловещо проблясваха бели нощни пеперуди, които прелитаха около лагерните огньове, а изтощените поклонници надаваха писъци, когато прилепите с техните миши муцуни, прииждаха за своето угощение сред пълчищата насекоми. Улулици със свирепо проблясващи огнени очи придружаваха хищниците: чакали, змии, огромни плъхове, а се случваше и някой рис да се промъкне в лагера, за да сграбчи я куче, я птица, домашно животно, а веднъж дори и спящо дете. Самата Елеонор се бе сблъскала лице в лице с опасностите, които дебнеха около лагера. Една нощ, разтревожена от странните звуци, които чуваше, тя излезе отвъд линията на каруците. Чу меко ръмжене и като се обърна наляво, погледът й попадна на два едри зелени пламъка, които я следяха. От мрака се измъкна тъмен силует, четвъртита глава със зейнала паст, в която се различаваха остри резци и мехурчета слюнка по извития изплезен език. Елеонор изпищя, размаха яростно ръце и петнистата хиена бързо се шмугна обратно в тъмнината.