Божията армия прекосяваше област, насечена от бездънни урви, тесни криволичещи пътища, заплетени пътеки. Въздухът беше леден, преследваха ги хапещи ветрове и мъгла, гъста като пара над врящ казан. Хора и коне често се подхлъзваха или пък бяха толкова изтощени, че не гледаха изобщо къде вървят, стъпваха лошо и политаха в тъмната бездна, зейнала под тях. За рицарите ризниците и доспехите се оказаха твърде тежък товар и те често ги продаваха за шепа монети. Когато не намираха купувачи, просто хвърляха тежкия си товар в пропастта. Нощите бяха дълги и студени. Понякога се оказваше невъзможно да запалят огън, когато се разполагаха на скални тераси и пътеки, под зловещи канари. Епископ Адемар поддържаше духа им, като настояваше да продължават да четат молитвите си към Богородица, а Юг продължаваше да води молитвите на Бедните братя по време на богослуженията. Елеонор нямаше сили дори да мисли. Съсредоточаваше се само върху деня, който й предстоеше, в усилията да се бъхти из това унило, отблъскващо място и да се вслушва в шепота на писаря Симон, според който скоро щели да излязат от Планините на Ада. Най-накрая и това стана. Една сутрин се изправиха с лице към върховете и започна спускането им към покрити със зеленина долини, надолу през тучни ливади и ниви, засети наскоро с ечемик, жито и просо. Симон й сочеше отделни дървета: явор и дъб, дафиново дърво, терпентиново дърво и палма. Нагостиха се със сочни, месести маслини, набрани от дървета с преплетени стволове, блестяща зелена кора и заострени листенца. Набраха плодове от смокиня, бадем, ябълка, кайсия и круша. Зачудиха се на алените нарове и се запасиха с рожкови за лек. Гледаха гладно към охранените овце, които пасяха из ливадите и газелите, които се случваше бързо да прекосят пътя им.
Елеонор се почувства възродена, докато Симон описваше огромното разнообразие от птици: свраки, кадънки с червеникава гръд и главички и бели щъркели. Утолиха жаждата си в извори, около които пееха коприварчета, а в зелените туфи трева, скакалци и щурци свиреха еднообразните си песни. От размяна и плячкосване се сдобиха със завидно количество храна и запаси. Турски отряди не се виждаха, вестите за поражението при Дорилея като да ги бе разнесъл вятърът. Единствената заплаха за тях бяха пръснатите из хълмовете и затворени в своите крепости отгоре им гарнизони. Според съгледвачите, пътят към Антиохия беше открит. Бедните братя, както и останалите от Божията армия се посъвзеха. Разпънаха лагера си в ливадите и се радваха на слънцето. Натъпкаха стомасите си и докато Пиер Бартелеми пророкуваше, отръскваха прахта от «дяволските планини». Направиха преброяване. Преместиха ранените, за да се погрижат лечителите и свещениците за тях. Животните бяха изведени на паша. Зашиха и изкърпиха дрехите си, изпраха ги и ги проснаха да съхнат. Изчистиха с пясък ризниците, наточиха оръжията; доспехите, каруците, кошовете и кошниците бяха поправени. Елеонор се изкъпа, изпра и изкърпи, каквото можа. Използва всеки възможен час, за да се наспи и да си отпочине. Пътуването от Константинопол я беше променило. Вече не хранеше пълна вяра в нищо, повече я интересуваше случващото се около нея, отколкото желанието да стигне до Йерусалим. Отдаде го на изтощението, но имаше и друго. Сякаш старите й убеждения вече не бяха така непоклатими. Но времето за спокойни размисли скоро приключи. Ширеха се тревожни слухове за Антиохия — че градът бил изключително добре укрепен; бил толкова непристъпен, че жителите му се хвалели как можело да бъде превзет само с изненадващ пробив, предателство или продължителен глад. Всичко това безпокоеше Елеонор.
— Последното няма как да се случи — заяви Юг на едно от събранията им. Седяха под разперените клони на стар дъб, подаваха си един на друг мях с вино и купа с плодове. Наслаждаваха се на топлината на есенното слънце, вдъхваха с упоение сладкото ухание от близките градини, което се примесваше с мириса на дивите цветя.
— Защо? — попита Пиер Бартелеми.
— Нямаме обсадни машини — отвърна Юг, — а ще ни трябват седмици, за да насечем дърва, да издяламе дъски и да построим военни машини. Изгубихме строители и зидари. Император Алексий е прекалено далече и не може да ни помогне. За нас Антиохия е голямо препятствие. Ще ви обясня — той щракна с пръсти, Симон донесе свитък пергамент и го разви. Насъбраха се по-близо, за да разгледат старателно нарисуваната карта на Антиохия.
— Първата защитна линия — обясни Юг — е река Оронт, която тече през Антиохийската равнина. Отвъд нея големите градски стени се издигат на трийсет и две стъпки височина. Стената е толкова дебела, че някоя от нашите големи каруци може да мине по крепостния вал, а от двете й страни да язди по един конник — той изчака надигналата се врява да стихне. — В продължение на две мили стената следва Оронт, после тръгва нагоре от две страни и обгръща града ведно с три големи хълма. На най-високия от тях се издига крепост с кули, която се извисява над всичко. Когато се отправим нататък, ще излезем от подножието на планината и ще се настаним в северната част на равнината. Отвъд равнината нататък ще виждаме реката, големия крепостен ров и величествената Антиохия. Лагерът ни ще бъде пред града. Антиохия е защитена не само от защитна стена от две страни и отзад, но и от отвесните склонове на трите хълма. Отстрани и отзад няма градски порти, само малки странични врати, до които водят тесни пътеки. Не е възможно да настаним лагера си там. Изкачването по хълмовете също ще е изключително опасно и стражите ще го забележат или от стената, или от крепостта.