Из кръчми и странноприемници твърдяха, че животът щял да стане по-добър. Щяло вече да се сложи край на безкрайното, безотрадно и угнетяващо чоплене на коравата земя. Походът към Йерусалим беше бягство не само от смрадливите, сумрачни кръчми и влажните коптори, но и от оковите на живота. Жените обличаха мъжки дрехи и с войнствени заплахи размахваха копия. Обезумели свещеници приемаха кръста, дори без да се допитат до своите епископи. От манастирите наизлизаха монаси. Измежду тях имаше такива, които не бяха излизали зад стените на манастира от младини, и въпреки това абатите не можеха да ги спрат. Онези, които се присъединяваха към святото дело, бяха освободени с папски указ от всякакви налози и задължения към своя сеньор, ако той не бе приел кръста. На длъжниците не се търсеше отговорност, докато бяха кръстоносци. Законът не преследваше онзи, който носеше свещения знак, защото кръстът беше защита срещу почти всяко престъпно деяние. Затворници получаваха свободата си, щом станеше ясно, че ще идат да се бият срещу турците. Крадци, тормозили съседите си в продължение на години, биваха посрещани с мир и отворени обятия. Нямаше човек с толкова тежки грехове, че да не могат да бъдат опростени, прегърнеше ли делото на кръста и дадеше ли обет. Жените насърчаваха съпрузите, любимите и синовете си да се включат в святото дело. На онези, които стояха настрана, гледаха като на предатели на Христа и срам за общността. Пращаха им женски дрехи. Мъже и жени прегаряха кръстния знак на телата си и жигосваха гърдите на децата си, включително и пеленачетата, с най-важния от всички знаци. Появи се свещеник с дълбоко прогорен на челото кръст, за който твърдеше, че му бил пратен от небето.
Но никъде Божието слово не беше разтърсило душите на хората така, както в селото Свети Нектарий, близо до Клермон, където Урбан беше произнесъл своята проповед. Селото се намираше сред пустош, осеяна тук-там със зелени горички и сухи дерета, в които растяха полски цветя, а из прорязаните във варовика клисури течаха буйно ручеи. Цветовете на пейзажа тук преливаха един в друг като на гълъбово крило. Призивът за кръстоносен поход беше отекнал силно и отчетливо из тези земи. Житейските тегоби щяха да се стопят по време на славното пътуване към Йерусалим, за който разправяха, че бил само на петстотин мили — или май бяха пет хиляди?
В навечерието на празника на свети Игнатий Антиохийски, в 1096 лето от рождението на Господа Иисуса Христа, хората от имението в Свети Нектарий се събраха в мразовитата енорийска църква. Присъстваха всички до един. За това недвусмислено свидетелстват и народната памет, историческите извори от онова време, както и хрониката, написана от Елеонор дьо Пайен. Положиха клетва. Проснаха се по очи на ледения под на призрачната, мрачна църква, съвсем наскоро осквернена от пролята кръв. Олтарът й беше омърсен в мига, когато извлякоха оттам вещицата Анстрита, за да я обесят над лумналите пламъци на кладата. Свидетелите и участниците в това жестоко деяние сега се опитваха да се отърват от спомена за него, насочваха мислите си към времето, когато са били обладани от злото, и душите им неистово жадуваха опрощение на греховете. Селяните от Свети Нектарий взеха тоягата и торбата, и станаха кръстоносци. Зовеше ги Йерусалим. Щяха да ликуват, когато нозете им стъпеха на свещените улици, зад светите стени и съградените в самите небеса порти. Сатаната щеше да се провали в дън земя. Господарят на всички души щеше да се присъедини към тях. Пееха стиховете на псалма:
Когато псалмът свърши със звънливо «Амин» и те насядаха на грубите пейки пред олтара, отец Алберик ги помоли да погледнат към изтерзаното лице на разпнатия Христос, да помислят за своите грехове и да се помолят за опрощение. Един по един те минаваха през изповедалнята, където на пейката седеше отец Алберик, облечен в прашното си черно расо, и изслушваше, поучаваше и даваше опрощение.
Мястото за покаяние се намираше в потъналия в мрак трансепт, скрито зад ниска, масивна колона. Там гореше приветливо една-единствена свещ от чист пчелен восък — дар от Юг дьо Пайен. Трепкащият й пламък осветяваше стенописите около нея и картините оживяваха: сцена от Апокалипсиса, преследването на Божиите избраници от сатаната, потокът от издевателства, избълван от владетеля на пъкъла срещу Църквата. Първа пристъпи в това обгърнато от сенки място за покаяние и опрощение вдовицата Елеонор дьо Пайен. Тя бе напуснала зелените поля на Компиен по левия бряг на Сена до Париж и последвала брат си. Също като него беше приела кръста и сега трябваше да получи опрощение на греховете си. Воал скриваше изящното, но строго лице на Елеонор. По кожата й нямаше следи от разкрасяване, пълните й устни бяха полуотворени. Брадичката й беше упорито издадена напред, а светлосивите й очи гледаха тревожно. Изповедта я затрудняваше. Открай време беше така. Тя коленичи пред пейката за изповед, изреди незначителните си грехове, после замълча със сведена глава.