Тежка кашлица накара отец Алберик да открие лице. Управителят на имението Робер — същинско въплъщение на гнева, чакаше. Сприхавото му лице цяло се беше сгърчило от нетърпение. Свещеникът се почуди дали Робер няма пръст в смъртта на горката Анстрита. Съмняваше се, че управителят ще направи подобно признание в изповедта си. Пък и в очите на мнозина от селото Анстрита си оставаше вещица, която си беше заслужила смъртното наказание — справедливо деяние, на което Бог би погледнал с одобрение. Зад Робер чакаха останалите: Иможен, хубавата тъмнокоса вдовица, която господарката Елеонор бе склонила да я съпровожда по време на поклонението, за да има кой да й помага и с кого да споделя пътуването; ковачът Фюлше, Пиер Бартелеми — младият гърбушко, спохождан от видения сред тъмните, влажни гори, а зад гърбушкото — и още много други, сред които и близкият приятел на Алберик — Норбер, бенедиктинския монах. Норбер обаче нямаше да коленичи пред пейката за изповед. Той седеше приведен в основата на една колона, докато другите се тълпяха наоколо. Нямаха търпение свещеникът да приключи с изповедите, за да могат да се нагостят с хляба, виното и вкусните меса, наредени на грубо сковани маси. Каните и стомните бяха украсени с венци от полски цветя. Тази вечер щяха да празнуват, а до седмица да се присъединят към Реймон дьо Тулуз, граф дьо Сен Жил, в похода му към Йерусалим. Засега изповедите продължаваха, въпреки че дрезгавият шепот вече се заглушаваше от нарастващия шум на разговорите. Към отрупаните подноси се плъзгаха гладни погледи, хората започваха да се питат дали всичко е наред с конете им, вързани отзад в гробището. Най-после отец Алберик приключи. Качи се на грубо скования дървен амвон и всички се скупчиха около него.
— Господ е силен воин — подхвана напевно Алберик думите от «Изход» — и затова трябва…
Отец Алберик подмени думите и изразите от южното наречие, langue d’oc — и премина към langue d’oil — говора на севера[14], докато описваше подвизите на великите воини, воювали в името Божие в Стария завет. Елеонор, заслушана в свещеника, облегната на една колона, трепна, когато проповедта му бе прекъсната от рязкото отваряне на църковните двери. Тя се извърна и впери поглед в новодошлия — облечен в черна туника и черен панталон, със здрави ботуши от волска кожа, на които звънтяха шпори. Под черната туника носеше бяла, която се провиждаше изпод гънките на мантията му. На преметнатия му през рамо боен колан висяха ножница, нож и къс остър меч. Първото впечатление на Елеонор беше, че странникът е самият дявол, дошъл да се препира с тях. Лицето му беше мрачно, косата — късо подстригана, и въпреки сумрака в проницателните му очи проблясваше присмехът, който носеше в душата си.
— Аз съм Белтран — той говореше на langue d’oc като някой трубадур. Погледна игриво към Елеонор. — Поет съм, а също и войник, но най-вече съм пратеник на негово превъзходителство Реймон, граф на Тулуза, fidelis miles Christi et Papae, верен войник на нашия Господ Иисус Христос и на папата.
Размаха малък свитък, привързан с червена панделка.
— Тук съм по волята на графа, за да стана ваш водач.
— Имаме си водач — Елеонор посочи брат си.
— Тогава ще му стана съветник — на лицето на Белтран се появи усмивка. — Нося ви и едно от личните знамена на графа.
— Дали сме клетва пред Бог — разпалено заяви Годфроа. — Не дължим вярност нито като васали, нито като рицари на който и да е сеньор.
— Не, не става дума за това — отвърна развеселен Белтран. — Графът ви предлага своята закрила под своето знаме.
Той разкопча елека си и измъкна оттам знамето на сеньорите Сен Жил в синьо и златно.
— Трябва да прегледам също провизиите и запасите ви. Е — вдигна той ръка, — с какво име да ви наричам?
— Бедните братя от Храма — отвърна му рязко Юг и излезе напред. — Хрумването ни дойде от думите на псалма, в който се пее как да живеем в Божия дом всеки ден от нашия живот.
— Да, знам го.
Белтран подхвърли знамето към Юг, който го улови и вдигна. Църквата екна от възторжени викове. Присъстващите вдигнаха мечове, ножове, копия и брадви с викове «Deus vult, Йерусалим!» и «Тулуза, Тулуза!» Отец Алберик сви рамене и слезе от амвона си, а Юг се разпореди пиршеството да започне.
14
В средновековна Франция са използвали три основни групи говори: langue d’oil (ойл говори), langue d’oc (ок говори) и френско-провансалски. Първите две групи са наречени по думата за «да». В Северна Франция се е използвал langue d’oil, в който «oil» означава «да», а в Южна Франция се е говорел langue d’oc, където «oc» означава «да». В провансалския говор се съдържали характеристики, общи за другите два говора. — Бел. прев.