След онази нощ никога не съм се връщала на Алпийската ливада. От време на време я сънувам: влача се из нея в бурята, дъждът ме брули като градушка, а Страшният лов е по петите ми — понякога направо връхлитат отгоре ми, друг път не — и е толкова тъмно, че виждам единствено две светлинки точно отпред. Тамзин и Едрик, блещукащи като феята Звънче. Краката адски ме боляха, изобщо не можех да си поема дъх — сякаш дробовете ми бяха пълни с натрошени стъкла, но Тамзин нямаше да позволи да се предам, нито пък Едрик, макар да нямаше смисъл и надежда, нито пък някаква глупава причина. Най-много от всичко на света исках да дишам, да дишам, а проклетите духове не ми позволяваха. В съня си винаги бях по-ядосана на тях, отколкото на Страшния лов и на съдията Джефрис.
Конете на Ловците все още не можеха да изгазят калта и напредваха бавно, ако изобщо напредваха. Но съдията Джефрис ни следваше плътно през цялото време, връхлиташе и виеше, изникваше от мрака толкова близо до лицето ми, че аз отскачах назад, залитах и падах върху Тамзин и Едрик, когато се приближаваха към мен. А тях той ги нараняваше, макар да не можех да видя как. Не знам какво всъщност могат да сторят призраци на други призраци, но когато пулсиращата около него светлина се доближеше до тях, тяхната собствена помръкваше за няколко секунди или трептеше, сякаш ураганният вятър беше на път да ги издуха. Наистина се ужасявах, като виждах това. Адски се боях да не изчезнат и да ме оставят сама, но те винаги се връщаха ярки както преди. Всеки път обаче сякаш им отнемаше все повече време.
При следващото залитане се спънах в някакъв камък и си изкълчих глезена, а в друг (или нещо също толкова твърдо) си ударих брадата и вече не знаех нито къде съм, нито коя съм, докато не чух Тамзин да произнася името ми:
— Джени, трябва да станеш, Джени, моля те. — Повтаряше го отново и отново, както Сали се опитваше да ме вдигне за училищния автобус.
— Не мога. Вие вървете.
Все пак ме хванаха. Конниците приближаваха, все още без да издават звук, но докато лежах на земята, чувах тропота на чудовищните им животни. До мен Тамзин възрази:
— Не! Не, те няма да ни хванат, Джени — не и ако си в състояние да направиш само още едно усилие. Само още едно, Джени. — Аз не помръднах. — Джени, моля те… аз на теб ти обещавам. Само едно.
И естествено, направи го това „на теб“. Никога не ми беше казвала така преди. Глезенът ме болеше, но се изправих. Главата ми се въртеше по-зле и от онзи път, когато с Марта и Джейк се напихме така тъпо с онова „Курвоазие“ на майката на Джейк. Тамзин беше от едната ми страна и говореше:
— О, храбра моя Джени… само още малко.
Едрик беше от другата. Той все още не беше особено щастлив от присъствието ми тук, но беше направо учтив, когато ми ръмжеше в ухото:
— Момиче, заради нея. — И аз пренесох тежестта върху болния крак и тръгнах.
Досега нямаше много светкавици и гръмотевици. Те се разразиха, когато земята се поизравни и Страшният лов наистина започна да ни догонва. Тамзин ми каза да не се обръщам, но аз погледнах назад веднъж и ги видях в светлината на мълнията, сякаш някой в небето правеше снимки. От светкавицата изглеждаха неподвижни, застинали за миг като мъртвите черешови дървета или храсталака точно отпред. Но не и съдията Джефрис. Той пикираше нас над още по-зловещо отпреди и постоянно пищеше. Не можех да различа всички думи, но повечето бяха Исус, Господ и кралят, уелските предатели като воня за ноздрите на Всемогъщия. И че Тамзин му принадлежи за вечността — точно това го разбрах, чух го въпреки гръмотевицата. През цялото време продължаваше да приглушава призрачните светлинки на Тамзин и Едрик със своята и всеки следващ път те се връщаха все по-бавно. И все по-мъждиви.
— Джени, моя Джени — не можеш ли да тичаш малко по-бързо?
Не ми стигаше дори въздух да отговоря на Тамзин, но мисля, че ускорих движението на краката си. Така ми се струва, но най-вероятно не е така.
Всичко обаче беше безсмислено. Вятърът се бе обърнал и духаше право в лицето ми. И глезенът ми се измяташе на всяка стъпка, така че нямаше дори да успеем да подминем онзи храсталак и Страшният лов щеше да ни хване. Сякаш там можехме да се скрием поне за миг. Щом се смени посоката на вятъра, Ловците започнаха да вият отново, което ме накара да помисля, че те ловуват по миризмата, но всъщност няма значение. Звучаха по-различно, отколкото в небето: не толкова силно, нито с онези дивашки крясъци, а точно, заедно, подвиквайки си един на друг. Както ловците от западен Дорсет надуват тъпите си рогове, когато вече всички виждат бедната лисица и я обграждат.