Дума по дума. Никога не мога да ги забравя. Не мога.
Опита се да каже още нещо, но гласът на съдията Джефрис удави думите й, както призрачната му светлина бе удавила тяхната.
— Не, те не са твои да се разпореждаш с тях, с тези двамата! Всемогъщият ги даде в моите ръце и ти не смей да се противиш на волята му! — Говореше високо, но гласът му звучеше направо успокоено — само тази дума мога да измисля. Играеше коза си и знаеше, че тя няма такава карта — тази стара-стара дама с нейния ужасен гнусен любимец. Вярата наистина е голяма работа.
Госпожа Фалоуфийлд му се усмихна. Беше страшно, защото приличаше на пустиня, разцепила се в дълбок сух каньон, или пък на онези дънни риби в океана като плоски камъни, които изведнъж сякаш избухват от пясъка, за да погълнат някоя лещанка, и после пак веднага се превръщат в камък. Когато тя заговори отново, дорсетският в гласа й беше толкова плътен, че едва я разбирах.
— Много внимавай, синко. Ние бяхме тук първи.
Съдията Джефрис едва ли я чу по-добре от мен; или пък я бе чул, но не й обърна внимание. Той просто зяпна срещу нея. Страшните ловци издадоха звук, подобен на скимтене; те чакаха, откакто тя беше заповядала да спрат. Дори в мрака виждах очите й: по-черни от Черното куче, черни като най-дълбокия космос.
— Ние бяхме тук, когато твоят Всемогъщ беше само купчина камъни и локва вода. Бяхме тук, когато нямаше друго освен скали и вода. Бяхме тук, когато ние бяхме всичко, което имаше — и пак се усмихна на съдията Джефрис — този път извърнах поглед. Чух я да казва: — Ти ли ще ми кажеш кой трябва да остане с мен и кой да си тръгне? Ти — на мене?
И съдията Джефрис загуби, загуби завинаги и ще ви кажа, че не го обвинявам. Няма начин някога отново да чуя такова презрение — такова огромно презрение, — каквото имаше в тези думи. Той вървеше право към пропастта, когато се развика:
— Не смей да заплашваш, не смей да предизвикваш… Ще бъдеш прокълната като тях, изпратена в ада като въстаналите ангели — захвърлена долу, захвърлена… — Имаше и още, но ще напиша само толкова.
Той ломотеше нещо нечленоразделно, когато дойде за Тамзин и за Едрик Дейвис онзи последен път — връхлетя ги като ястреб от короната на дървото. Нямам представа какво се е въртяло в ума му — може да е смятал, че гневът му ще ги затъмни, ще ги удави, както беше преди и че този път ще се справи, преди госпожа Фалоуфийлд да успее да ги защити. Толкова се страхувах от него и го мразех и се опитвах да си го представя, че накрая вече нямах понятие кой е той, а само какво е. Но и това върши работа.
Госпожа Фалоуфийлд почти не мръдна. Съдията Джефрис беше точно над главата й, когато тя леко повдигна лявата си ръка и издаде звук, сякаш прочиства гърлото си. И той… замръзна във въздуха. Или може би не; може би въздухът се е кондензирал или нещо такова и се е сгъстил около него така, че той не можеше да се движи, без значение призрак или не. Остана неподвижен и просветващ там — като светулка, хваната в паяжина, макар че на мен по-скоро ми напомняше желето от плодове, което Сали прави за десерт, когато има гости на вечеря. То винаги е лимоненозелено — не знам защо — и парченцата круши и праскови винаги приличат на тропически риби, застинали неподвижно в тъмнозеленото море. Само че рибите са мълчаливи, а съдията Джефрис продължаваше да пищи с все гърло, въпреки че вече не го чувахме.
— Омръзна ми от теб — каза госпожа Фалоуфийлд. — Не те харесах още тогава, с твоите войници. И сега не ми харесваш повече. Махай се оттук и да не си посмял повече нивга да измъчваш моите хора. Тук.
Реших, че го пуска да си върви само с предупреждението — и без никакво наказание, — и бях готова да протестирам, защото не беше редно, не беше справедливо, без да зная коя бе тя. Но последната й дума… първоначално не бях я разбрала. Тя всъщност бе казала „тук“ така, както викаш кучето си.
И Страшните ловци се изправиха пред нея. Чудовищата им буквално трепереха под тях в очакване да бъдат насъскани и хвърлени срещу госпожа Фалоуфийлд и онова нейно животно, но дори и най-ужасяващите от Ловците изглеждаха като дребни и мокри кокошки. Все още ги сънувам, както казах; но когато се събудя от биенето на сърцето си, мога отново да заспя, щом си спомня какъв ужас всяваше у тях госпожа Фалоуфийлд, какъвто те всяваха у мен. А аз изобщо не се страхувах от нея, само бях ядосана, защото мислех, че тя ще остави съдията Джефрис да му се размине твърде лесно. Не мога да повярвам. Наистина съм била ядосана.
Госпожа Фалоуфийлд пронизваше с поглед съдията Джефрис, без да казва нищо. А той вече мълчеше и се взираше в нея, съвсем безпомощен точно над главата й в звездната нощ; собствената му призрачна светлина примигваше като развалена електрическа крушка. Недоумявах дали някога си е представял какво са изпитвали онези хора, когато са ги влачели при него по време на Кървавите процеси в очакване той да ги осъди… с надежда, сълзи и молба… са се взирали в нежното му красиво лице и са се надявали. Сигурно не. Едва ли той има чак толкова въображение.