Никога повече не видях Тамзин. Не го и очаквах. Странното е, че когато я сънувам — а аз много често я сънувам, сънищата не са точно за нея. Тя присъства в тях и аз винаги знам, че е тя, понякога дори разговаряме, но тя не е в центъра на съня. По-скоро там са Страшният лов, съдията Джефрис или дори аз самата. А сънищата понякога са страшни, но никога не са… знам ли… копнежни сънища, не са сънища за загуба. Просто съм щастлива, че тя е там, и това е.
Попитах Мийна след повече от година защо според нея е така. Мийна знае почти всичко за Алпийската ливада освен случилото се със съдията Джефрис. Щеше да се почувства зле заради него, нямаше да се удържи. На Мийна само това й липсва.
Както и да е, един ден я попитах в училище и тя ми отговори два дни по-късно, защото Мийна си е такава.
— Може би не сънуваш такива сънища за Тамзин, защото не е нужно. Понякога сънищата са нишки със свободен край, като недовършена работа са, но между теб и Тамзин това не е така. С нея ти си приключила — ти всъщност я имаш завинаги. Няма нужда да сънуваш.
— Но аз нямам усещането, че я имам — казах, — и определено не чувствам да съм приключила с нея. Чувствам се като господин Котак, който продължава да търси навсякъде госпожица Софая Браун, макар че е минала цяла година. Чувствам се като цяло кълбо с нишки със свободни краища, Мийна!
— Но не си — каза тя и беше права. Продължих постоянно да си спомням за Тамзин, но тя не ми липсваше, не копнеех винаги да бъда с нея, както когато тя обитаваше тайната си стаичка на третия етаж в източното крило и никой освен мен не знаеше за това. Чувствах се най-вече щастлива, докато мислех за нея през тези четири години — вече станаха почти пет, — и доста се гордея със себе си, защото тя имаше нужда от моята помощ и никой друг не бих могъл да го направи, а аз нито хленчих, нито се издъних. А тя ми беше казала, че съм красива, или поне че имам „всички качества на истинска красавица“. Но това никога не го казах на Мийна.
Портретът на Тамзин и съдията Джефрис продължава да виси в ресторанта, доколкото знам — аз вече не ходя там. Но честичко се отбивам заедно с господин Котак в стаята на Тамзин. След като тя си отиде, престанах да я пазя в тайна, но никой не се заинтересува. Според Сали е готина — тя я нарича „леговището на Джени“ — но на момчетата им писна, а не съм убедена, че Евън изобщо се е заинтересувал. Сядам на стола на Тамзин, а господин Котак прави обичайната си обиколка на стаята, души по ъглите и под онова шантаво легло, защото знае ли се… Но след малко идва и скача в скута ми (вече малко тромаво, но аз не го забелязвам заради двама ни) и понякога оставаме така с часове. Нищо не правим и най-вече не мислим — просто си седим там, където те двете живяха толкова дълго, макар и да не оставиха нищо след себе си. Винаги господин Котак решава кога да си тръгнем.
Нещата във фермата Стауърхед вървят чудесно. Една-две години след като Евън започна да прилага своя метод без оран реколтата беше по-слаба от очакваното и семейство Ловел взеха да се стряскат. Но на третата година нещата взеха да се обръщат — в тази почва сега сигурно можеш да отглеждаш ананаси и папая, освен на две-три места, където, кой знае защо, нищо не ще да расте. Семейство Ловел така са се въодушевили от работата на Евън, че искат да поеме още един техен разнебитен имот в Херфордшир. Предполагам, че е възможно — Евън много се изнервя, когато не оправя нещо, — но не мисля, че ще се навие. На Сали й харесва в Дорсет.
А аз не зная какво щеше да прави без нея музикалният живот в Дорсет на този етап. Поне Дорчестър и Йовил — тя дирижира хорове и на двете места. Последния път, когато си бях вкъщи, беше поела и акомпаняторски клас в университета, още имаше няколко частни ученици, а за почивка от време на време свиреше с един аматьорски джаз квартет. Освен това бизнесът й се разраства — това лято ще прави музиката за музикална драма по Бен Джонсън, която ще поставят в Салисбъри. Според мен Сали вече и с топ не можеш я помръдна от Дорсет.
Както споменах някъде по-рано, от всички нас само Джулиан все още живее у дома. Тони постоянно танцува ту тук, ту там, а аз съм в Кеймбридж, където трябваше да бъде и Мийна. Мийна се върна в Индия, за бога, и работи с група, уреждаща заеми за селски жени, за да започнат собствен бизнес. Господин и госпожа Чари са доволни от това, но не се чувстват ни най-малко щастливи, а тя обеща да се върне скоро и да се изучи за мозъчен хирург. Много ми липсва във всеки един смисъл, в който не ми липсва Тамзин. Постоянно си пишем имейли, когато тя се добере до компютър, което не се случва твърде често. Идната Коледа ще й ходя на гости в Индия.