Аз уча в Кеймбридж английска история за абсолютна изненада на всички освен мен самата. Защото известно време по странен начин бях част от английската история и тя беше част от мен. Тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси, изкара ми ангелите от уплаха, но и ме целуна. А после, след всичко случило се, желанието ми да науча още повече стана неистово. Първо за живота на Тамзин, разбира се. Но после взех да задълбавам, оценките си хукнаха нагоре като Страшния лов и ето ме тук, в Кеймбридж — ходя на лекции с колело, срещам се с ръководителя си, деля стая с едно момиче от Уганда на име Патрисия Мофоло и се чувствам като героиня от английски роман. Има и едно момче, или по-скоро започва да го има, но това си е моя работа. Закачките на Джулиан ми стигат.
Но все още понякога се чувствам като нишки със свободен край. Не цяло кълбо, но горе-долу толкова. Не е само споменът за Тамзин, а оня свят, който успях да мярна заради Тамзин. Оня нощен свят, където Черното куче все още обикаля по пътищата, Били Блин причаква някого да му даде съвет, а Дъбовите хора бродят из Стоакровата гора и си мислят за ония неща, за които си мислят Дъбовите хора. Оня свят на лунна светлина и студени сенки, чийто крал е пуукът, а под ваната ми се кикотят дребни твари. Той си отиде напълно заедно с Тамзин и на мен ми се иска да си го върна. Не искам тя да се върне, честно казано, знам, че си е на мястото — но онова другото, нощното място го искам. Страшния Лов изобщо не минава над Кеймбридж.
Но знае ли се. Последния път, когато си ходих, видях пуука.
Беше в края на пролетта. Успях да се измъкна до Дорсет за уикенда, за да чуя шерборнския хор на Сали и да видя най-новото гадже на Джулиан. Той има ужасен вкус за жените, но тази не е твърде лоша. Тя няма вина за това. Казва се Даяна и очевидно смята, че Джулиан е венецът на еволюцията, а той не е и това ще го направи още по-невъзможен, отколкото е. Но нали е мойто малко братче, харесвам всеки идиот, който го смята за венеца на еволюцията.
Вечерта, преди да замина, си беше направо топла и аз излязох да се поразходя с Евън и Сали — бавна разходка доникъде конкретно. Приказвахме за фермата, за хора, за Кеймбридж и малко за Дайана, и никак за момчето, дето като че ли ходя с него. Сали попита: „Мислил ли си някога тогава, на Осемдесет и трета…“, а Евън каза: „Мога да пробвам догодина с няколко плодни дръвчета на Алпийската ливада“, а аз им разказах как Норис пя в Кеймбридж и остана за два дни. Той всеки ден ни водеше с Патрисия на вечеря в „Лятна нощ“, пробва да флиртува с Патрисия веднъж, докато бях в кенефа, и офейка да пее в Дъблин. Много беше любезен нито веднъж да не ме нарече Дженифър.
След време Евън и Сали се върнаха в Имението и не пропуснаха обичайната си шега да ме предупредят да се прибера, ако излезе буря. Стоях и ги гледах как се отдалечават, прегърнати леко през кръста, Евън уверяваше Сали, че никой не е забелязал, че солистката е изфалшивила по време на ораторията от Хендел. Когато се скриха от погледа ми, се обърнах и тръгнах по тракторния път да огледам старите букови дървета на Тамзин. Винаги го правя, макар да знам, че Евън няма да ги отсече, докато не му се наложи наистина. Тук виждам Тамзин най-добре — говори им, танцува с тях, смее се като малко момиченце. Просто така правя.
Дърветата не се бяха променили. Бяха все така огромни и почти изсъхнали. И мен самата ме притесняват. Когато бях с Тамзин, те се отнасяха благосклонно с мен. Сега са…не заплашителни, не като Стоакровата гора, но съвсем недружелюбни. Ала не мога да не ходя там, макар и никога да не се задържам дълго, защото тъкмо там най-ясно чувам гласа на Тамзин, която ми казва: „Все още се държим на земята на Стауърхед — и те, и аз.“ Нея вече я няма и мисля, че скоро и те ще започнат да падат. Тя им даде разрешение.
Тъкмо се обръщах, когато кракът ми се натъкна на нещо. Погледнах надолу и видях таралеж. Те са тук навсякъде сивкаво кафеникави, с посребрени бодли по гърба, колкото малки играчки и изобщо не ги е страх от хората. Този ме погледна с кривото си жълто око и рече:
— Вдигни ме, Джени Глукстейн.
— Как пък не — отвърнах. — Има да вадя тия кукички от ръцете си цяла седмица. Знам те аз.
— Вдигни ме — повтори таралежът и след миг го вдигнах голяма работа. Пуукът не наостри бодли — на допир ги чувствах като груба коприна — и ме огледа така, както ме гледа моят ръководител, когато не е убеден, че някога ще схвана законите на Корн.
— Пораснала си, Джени Глукстейн — рече ми той.
Изчервих се силно, стана ми толкова горещо, че почнах да се потя — а уж вече не правя така.
— Нямах кой знае какъв избор — отвърнах. — Мотах се тук с призраци, богарти и Страшния лов…