— И Бъзовата старица — додаде пуукът. — Не можеш да си представиш какъв късмет имаш. На нея за човеците й пука по-малко, отколкото и на мен, но сегиз-тогиз си харесва по някого. Не всички могат да понесат погледа й като тебе. Той се сви в дланта ми като същински таралеж. — А и никой не я е виждал, каквато е, както я видя ти — без да пораства или да се свива съвсем мъничка. Добре се справи.
— Тя ми липсва — признах. — И ти ми липсваш. Липсват ми онези гадни малки чудовищенца, с които господин Котак се биеше нощем. Не че ми е мъчно, не че не мога да спя… искам да кажа, ще ми се из Кеймбридж да бродеха пууки, Черни кучета и какво ли още не, това ми се иска. Или в Лондон, или в Ню Йорк, или където и да заживея най-накрая, и с каквото и да се захвана. Развих някакъв откачен вкус към… към старите шантави работи, сигурно би казал ти. Това е, което ми липсва, и не вярвам, че отново ще го срещна. Освен ако не прекарам живота си в Дорсет или на някое подобно място, където нощем все още е различно — и тъмно. Но не мога, така че не знам. Просто ми липсва, това е.
Пуукът не каза нищо. Тръгнах си от буковете към Имението, но пуукът не помръдна в ръката ми. Не ме насочи накъде да тръгна или да го пусна на земята и аз вървях ли вървях, докато не чух Сали да свири на пианото и да пее „Какво да прави млада мома със старец белобрад?“ и Евън да й приглася. Спрях, заслушах се и зачаках.
— Джени Глукстейн — рече пуукът най-сетне, — тайнствеността принадлежи на тайнствеността, не на Дорсет или на Лондон. Ти самата си такава загадка, с каквато никога няма да се сблъскаш, и затова винаги ще привличаш загадките, където и да си. Ако в Ню Йорк трябва да дойде богарт, той ще намери къщата ти, уверявам те, както и всеки пуук в Лондон ще знае името ти. Ти винаги ще си близо до… как го нарече?… старите шантави работи, както си сега. Имаш думата ми.
— Благодаря ти — казах. — Благодаря! — и се наведох да го целуна, но бодлите му настръхнаха със злобно шумолене и аз се дръпнах.
— Но думата на пуука не струва много — рекох. — Пууките лъжат. Тамзин ми каза.
Бодлите по гърба на пука продължаваха да стърчат, но таралежите нямат бодли по корема и на ръката ми не й стана нищо.
— Вярно си е, Джени Глукстейн. Пууките лъжат, както лъжат и хората, но не, за да скрият истината. Никога заради това.
— Така ли? — попитах. — Каква съм глупава. Аз пък си мислех, че точно заради това лъжат всички. И човеци, и други.
— Разбира се, че не — рече ми малкото жълтооко създание в ръката ми. — Само хората лъжат по такива незначителни причини. Пууките лъжат за удоволствие, за чистата радост от измамата, както и всички останали стари шантави работи всички онези нощни приятели, за които копнееш сега. Спомни си го в Лондон.
— Да — казах. Усетих как очите ми се насълзиха, без да знам защо. — Ще го запомня.
— Но понякога все пак казваме истината — додаде пуукът заради самата радост от объркването. Запомни и това. Остави ме долу.
Бяхме близо до люлката на Евън, която лекичко се поклащаше от вятъра като мустаците на господин Котак, докато спи. Наведох се да оставя таралежчето на земята, но то доби в дланите ми формата на стройна сива птица — нещо като чапла според мен — и направи кръг над мен, преди да отлети далеч от светлината. Стори ми се, че каза на изпроводяк нещо, което завършваше с името ми, но това е сигурно защото тъй силно исках да го чуя. Останах там, а после се върнах в Имението — трябваше да си стягам багажа, защото щях да тръгвам рано.