Така че след около минута и половина остана само Норис и никой друг. Тук трябва да добавя, че харесвам баща си. Сали вечно повтаря: „Така е, защото не си била омъжена за него“, но забавното в случая е, че знам едно: Норис е много по-добър от нея. Колкото и време да прекарва с хора от шоубизнеса, пак не е разбрала, че те са истински хора, само дето не са истински през цялото време. На Норис определено му харесва да има дъщеря, обича да говори на хората за мен или да ми звънне — както продължава да прави, когато пее в Лондон — и да каже: „Ей, хлапе, обажда се твоят старец. Искаш ли да дойдеш в гадния град и да постоиш при мен?“ Е, той щеше да е много по-щастлив, ако бях електрическа или електронна, нещо с кабел, което да може да включи, или с дистанционно, което да пуска и спира. Но Норис си е такъв, такъв е с всички. Може би щеше да се държи различно с мен, ако бяхме живели заедно. Не знам. Напусна ни, когато бях на осем.
За известно време сигурно съм заспала, защото изведнъж се бе стъмнило и приятелката на господин Котак, сиамката Хъси, го викаше от другата страна на улицата. Господин Котак се прозя, протегна се и вече беше на прозореца. Гледайки ме с оня поглед, сякаш казваше: „Това си е моя работа, какво искаш?“ Отворих прозореца и той изчезна, не остана нищо друго освен миризмата му на топъл препечен хляб по блузата ми. Навън лаеха няколко кучета, но това не ме тревожеше. Господин Котак изобщо не го е грижа за кучетата — нито в Ню Йорк, нито в Дорсет. Така, както ги гледа — това е магия. Ако можех да гледам хората по този начин, всичко щеше да ми е наред.
Реших, че Сали може да дойде — понякога го прави, след като сме се скарали. Но тя говореше по телефона в стаята си. Не чувах думите, ала знаех, че ще говори с Евън до среднощ, както правеше практически всяка нощ — шепнеше, гукаше и се кискаше точно като всичките Тифани и Къртни в мюзикълите там, на стълбите, с техните Джейсъновци, Джошуа или Шон. Така че се мушнах обратно в леглото и сериозно се замислих какво ще кажа на Норис утре. Стараех се да не се сещам какво може да си казват Сали и Евън за мен в момента. И изведнъж си спомних как много-много отдавна Норис редовно ми пееше песничка за лека нощ. Пеехме така — той един ред, после аз същото веднага след него, но всеки път все по-бързо и по-бързо, и двамата почвахме да фалшивим, да падаме един върху друг от смях и да ревем, а Сали идваше да види какво става. Заспах, докато още се опитвах да се сетя как всъщност продължаваше песничката.
Две
Господин Котак още не се беше върнал, когато се събудих. Сали вече беше станала, обличаше се и вършеше всичко тичешком, защото в сряда трябваше да е в Музикалната академия в Бруклин в осем и да преподава акомпанимент, след това имаше четирима ученици по пеене, а после бачкаше на хонорар като корепетитор на репетициите на танцовия състав на някакъв приятел. Разминавахме се в кухнята, без да говорим, докато Сали не ме попита дали не искам да вечерям с нея и Евън в центъра. Благодарих, но реших, че ще отида след училище да видя Норис и сигурно двамата ще вечеряме навън. Не мисля, че се държах невъзпитано, само нехайно. Сали също нехайно каза:
— Може би е по-добре да му се обадиш утре. Снощи се е върнал от Чикаго и днес сигурно ще е доста скапан.
Двамата с Норис не се виждаха често, но си говореха по телефона — отчасти заради мен, отчасти, защото в музикалния бизнес всички се познават и рано или късно на всеки му се налага да работи с всеки. Разбираха се добре.
— Просто има някои неща, за които искам да го питам — обясних аз. — Например дали мога да продължа в същото училище, ако живея при него? Разни дреболии.
Добре де, нарочно се държах гадно, зная, няма да лъжа в собствената си книга. И продължавам да правя нещата по този начин, но вече не чак толкова често — не и след Тамзин. Наистина не мисля, че стигам дотам толкова често.
Сали се обърна и ме погледна. Пое дъх, за да не каже нещо, после издиша и произнесе съвсем друго, сигурна съм:
— Ако промениш мнението си за вечерята, ще бъдем в Хустън на площад „Кубан“, в „Каза Пепе“. Вероятно около осем и половина.
— Добре, може да наминем. Човек никога не знае.
Сали само кимна и ми напомни да заключа. Винаги го правеше и аз винаги заключвах. След това изчезна. Постоях вкъщи колкото можеше с надеждата, че господин Котак ще се появи, преди да тръгна, но него го нямаше. Така че накрая затворих прозореца — нещо, което винаги съм мразела, защото така той трябваше да е навън цял ден. Господин Котак обаче няма нищо против. Господин Котак е прекалено разсъдлив.