— Съдебна опека — веднага отговори Марта. — Братовчедка ми Вики го направи. Майка й я биеше, баща й — също, и съдията я изпрати в сиропиталище. После тя сама си намери квартира. Това е, харесва ми! — Джейк вече клатеше глава, но Марта тупна с ръце по масата и повиши глас, поглеждайки към брат си: — Това е, Джени! Ти ще си намериш квартира и аз ще дойда да живея при теб. И няма да кажа на гадното си семейство къде се намираме.
— Майка ми не ме бие — възразих аз. — Не знае как. — Развесели ме мисълта за Сали, че тя не би се досетила как да удари някого. — Пък и всъщност нямам нищо против да живея с нея. Само не искам да живея с нея в Англия, това е.
— Искаш да избегнеш доведените бащи. — По принцип обясни Джейк. Самият той бе стигнал до втория, а майка му вече планираше номер три.
— Можеш да си сигурен — потвърдих аз.
— Съдебна опека — повтаряше Марта. — Казвам ти, Джени.
Отнесохме подносите си и отидохме на нашето специално място — там, където складират празните консерви, — защото Джейк имаше малко джойнт с размера на полицейска значка. Марта се разкикоти, но на Джейк и мен не ни подейства особено. Джейк каза, че било въпрос на телесна маса.
След обяда с Марта имахме въведение в драмата. Джейк си тръгна рано, защото в сряда ходеше с родителите си на семейна консултация. Обикновено се кефех в тези часове, но напоследък имах проблем с даскала, господин Хамел. Или поне си мислех, че е проблем, но тогава не бях сигурна, а предполагам, не съм сигурна и сега, след всичките тези години. Господин Хамел имаше хубава права коса с цвят на орех и нещо като трапчинки по бузите и половината момичета в „Гейнър“ пишеха по стените на кенефа разни глупости за това, какво щели да му направят. Някои от тях бяха забавни, а някои ме караха да се чувствам странно и да не знам къде да гледам, когато Марта ми ги показа. Но някои си бяха наистина забавни.
През последния месец-месец и нещо господин Хамел може би…, ама май си падаше по мен. Не че щях да разбера, ако беше така, защото никой на тоя свят всъщност не си е падал по мен — с изключение на Марк Ринзлър веднъж, на коледния купон. Първоначално беше добре, даже забавно, а после стана мазало — не, не е точно тази думата; стана тъпо и страшно, аз принудих Марк да спре и той вече никога не ми проговори. Но напоследък господин Хамел заставаше точно до мен, докато говореше, дългите му пръсти се плъзгаха по чина ми и от време на време той ме поглеждаше така, сякаш аз бях единствената в класа, която евентуално разбираше какво говори. Което не беше вярно. И след часа — или ако се срещнехме по коридорите, той ме спираше и питаше какво мисля за Антигена, за горката глупава Дездемона или за някоя друга, а аз стоях срещу него и все повече се изчервявах и все повече се потях. Дори ми даде домашния си телефон, ако някога имам въпроси по домашното. Носих го у себе си няколко дена.
Мийна продължава да смята, че е трябвало да се оплача от сексуален тормоз. Само че Мийна е красавица. Има много неща, които красивите хора не знаят. Красавици като Стейси Алтиери, Ванеса Уитфийлд и Морган Баскин биха се появили пред мен край шкафчето ми и биха попитали: „Е? Как е да си с него?“ И биха ме погледнали така, както гледат хората в очакване на някой мил или верен отговор, на парола. Всичко, което трябваше да направя, е да кажа паролата и тогава аз щях да съм с тях. Но не знаех никаква парола, никога не съм знаела. Затова те биха ме погледали още малко и после биха се изнесли нанякъде — обратно при готиките си приятели, обратно при красивото. А аз си стоя там, все още почервеняла и потна, и се чудя кое е сексуален тормоз и кое не е. Да, Мийна.
Както и да е. Имахме въведение в драмата и всичко вървеше добре, освен за Стейси Алтиери и Кевин Бел, които пускаха обичайните си тъпи шеги на тема „да бъдеш или да не бъдеш“. Господин Хамел както винаги стоеше точно до чина ми и аз можах да усетя одеколона му с аромата на пресен сняг и да видя, че на едната ръка има няколко счупени черни нокътя, сякаш притиснати от врата или нещо подобно. Колко е смешно, че помня точно това, когато през повечето време не мога да си спомня собственото си тъпо име.
След часа господин Хамел сякаш ми правеше някакви знаци, опитваше се да хване погледа ми, но аз се престорих, че не го забелязвам, и се измъкнах точно навреме, за да смръкна няколко пъти с Марта в момичешката тоалетна, преди да хвана автобуса и да отида при Норис. Вероятно не трябваше да го правя, защото това ме изнерви, вместо да съм спокойна и отпусната, каквато исках да бъда. Отметнах глава назад и няколко пъти си поех дълбоко въздух — вдишвах и издишвах и усърдно се опитвах да си представя, че вече живея в апартамента на Норис и просто се прибирам вкъщи както винаги. Помогна, но малко.