Съдържание
Линкълн Чайлд, Дъглас Престън
Танц на смъртта
Анотация
Агент Пендъргаст се е превърнал в един от най-любопитните герои на криминалната литература. Най-големият му враг е този, който го преследва през целия му живот - неговият хитър и дяволски брат Диоген. А Диоген е хвърлил ръкавицата. Няколко от най-близките хора на Пендъргаст са жестоко убити, а Пендъргаст е обвинен в престъпленията. Бягайки от федералните власти, само с помощта на стария си приятел лейтенант от нюйоркската полиция Винсънт Д'Агоста, Пендъргаст трябва да спре брат си. Но как може да спре човек, който му е интелектуално равен - човек, който е имал 20 години, за да планира най-ужасното престъпление на света?
- Линкълн Чайлд, Дъглас Престън
Lincoln Child, Douglas Preston
Танцът на смъртта
Шестата книга от поредицата за Пендъргаст
ЛинкълнЧилд
посвещава тази книга на дъщеря си Вероника
Дъглас Престън
посвещава тази книга на дъщеря си Алетея
БЛАГОДАРНОСТИ
От Warner Books бихме искали да благодарим на: Джейми Рааб, Лари Киршбаум, Морийн Еген, Деви Пилай, Кристин Барба и екипа по продажбите, Карен Торес и маркетинга, Марта Отис и отдела за реклама и промоции, Дженифър Романело, Дан Росен, Мая Томас, Флаг Тонузи, Боб Кастийо, Пенина Сакс, Джим Спиви, Мириам Паркър, Бет де Гузман и Лес Покел.
Специални благодарности на нашия редактор, Хайме Левин, за това, че е неуморен защитник на романите на Престън-Чилд. Дължим голяма част от успеха си на нейната прецизна редакция, ентусиазъм и застъпничество.
Благодарим и на нашите агенти: Ерик Симоноф от "Джанклоу Несбит" и Матю Снайдър от агенция "Криейтив артистс". Гирлянди от лаврови листа за специален агент Дъглас Маргини, Джон Коуч, Джон Роган и Джил Новак за разнообразните им и разнообразни услуги.
И, както винаги, искаме да благодарим на нашите съпруги и деца за тяхната любов и подкрепа.
От само себе си се разбира, че героите, корпорациите, събитията, местностите, полицейските участъци, периодичните издания, музеите и държавните органи, описани на тези страници, са измислени или са използвани фиктивно.
ЕДИН
Дуейн Майкълс седеше на втория ред в лекционната зала и гледаше професора с нещо, което се надяваше да прилича на интерес. Клепачите му бяха толкова натежали, че сякаш към тях бяха пришити оловни потапяния. Главата му блъскаше в ритъм със сърцето, а езикът му имаше вкус на нещо, което се беше свило и умряло върху него. Беше пристигнал със закъснение, само за да открие, че огромната зала е препълнена и има само едно свободно място: на втория ред в средата, точно пред трибуната. Просто страхотно.
Дуейн се занимаваше с електроинженерство. Беше избрал този клас по същата причина, поради която студентите от инженерните специалности го правеха вече три десетилетия - беше безпроблемно. "Английска литература - хуманистична перспектива" винаги е бил курс, през който можеш да минеш с вятър и едва да разгърнеш книгата. Обичайният професор, вкаменен стар копеле на име Мейхю, дрънкаше като хипнотизатор, почти не вдигаше поглед от четиридесетгодишните си лекционни записки, а гласът му беше идеално настроен за сън. Старият пръдльо дори не променяше изпитите си, а копия от тях бяха разлепени из цялото общежитие на Дуейн. Имаше късмет, че за този единствен семестър курсът се водеше от известен д-р Торънс Хамилтън. Сякаш Ерик Клептън се беше съгласил да свири на абитуриентския бал, когато се захласнаха по Хамилтън.
Дуейн се премести неудовлетворено. Задникът му вече беше заспал на студената пластмасова седалка. Той погледна наляво, надясно. Навсякъде студентите, предимно от горните курсове, пишеха бележки, пускаха микрокасетофони и чакаха всяка дума на професора. За пръв път курсът беше запълнен до краен предел. Не се виждаше нито един студент по инженерство.
Каква глупост.
Дуейн си припомни, че все още има една седмица, за да се откаже от курса. Но той се нуждаеше от този кредит, а и все още беше възможно професор Хамилтън да е лесен за оценяване. По дяволите, всички тези студенти нямаше да дойдат в събота сутрин, ако мислеха, че ще ги изпишат... нали?
Междувременно, отпред и в центъра, Дуейн реши, че е по-добре да положи усилия да изглежда буден.
Хамилтън се разхождаше напред-назад по подиума, а дълбокият му глас звънтеше. Приличаше на сив лъв, косата му беше отметната назад на грива, облечен в елегантен костюм с въглен вместо обичайния износен комплект туид. Имаше необичаен акцент, който не беше местен за Ню Орлиънс, но със сигурност не беше янки. Не звучеше и точно като англичанин. Един асистент седеше на стол зад професора и усърдно си водеше записки.