— Това е отплатата за родоубиеца — промълви той. Вятърът отвън виеше. Не изглеждаше честно да се удавят прислужникът, капитанът и всички останали заради нещо, което бе направил той, но пък кога ли боговете са били честни?
Някъде по това време мракът го погълна.
Когато се събуди, главата му щеше да се пръсне, а корабът се въртеше на замайващи кръгове, макар капитанът да настояваше, че са пристанали. Тирион си каза наум да мълчи и зарита вяло, когато един грамаден плешив моряк го награби под мишница и го замъкна в трюма, където го чакаше празно буре. Тумбесто малко буре, тясно дори за джудже. Тирион се напика, докато се бореше. Не че имаше някаква полза от борбата. Натикаха го с главата напред в бурето, с колене, събрани до ушите. Пънчето на носа му засмъдя ужасно, но ръцете му бяха затиснати толкова плътно, че не можеше да посегне да го почеше. „Носилка по мярка за мъж с моя ръст“, помисли, докато заковаваха капака. Чу викове, докато го вдигаха. При всяко тръскане главата му се удряше в дъното на бурето. Светът закръжи и закръжи, когато изтъркаляха бурето, и след това спря с трясък, от който му идеше да запищи. Друго буре се блъсна в неговото и Тирион прехапа език.
Това бе най-дългото пътуване, предприемано някога от него, макар да не можеше да е продължило повече от половин час. Вдигаха го и го смъкваха, търкаляха го и го стоварваха, обръщаха го с главата надолу и обратно, и пак го търкаляха. Чуваше мъжки викове, а веднъж наблизо изцвили кон. Заклещените му крака започнаха да изтръпват и скоро го заболяха толкова, че забрави блъскането в главата си.
Свърши както бе започнало, с още едно търкаляне, което го остави още по-замаян и раздрусан. Отвън непознати гласове говореха на някакъв чужд език. Някой започна да чука по бурето и капакът изведнъж се открехна. Светлината нахлу, а с нея — и хладен въздух. Тирион задиша жадно и понечи да се изправи, но успя само да обърне бурето и да се изсипе върху под от здраво утъпкана пръст.
Над него се извиси нелепо дебел мъж с раздвоена жълта брада, с дървен чук и желязно длето в ръцете. Нощният му халат бе достатъчно голям за павилион на рицарски турнир; хлабаво вързаният колан се бе развързал и се виждаше огромен корем и две тежки цици, провиснали като торби лой и покрити с груби жълти косми. Напомни на Тирион за един умрял морж, изхвърлен от вълните в пещерите на Скалата на Кастърли.
Дебелакът го изгледа отгоре и се усмихна.
— Пияно джудже. — Каза го на Общата реч на Вестерос.
— Сплут морж.
Устата на Тирион бе пълна с кръв. Изплю я в краката на дебелия. Намираха се в дълго сумрачно подземие със сводести като бъчви тавани. Каменните стени бяха зацапани със селитра. Обкръжаваха ги бурета с вино и ейл, предостатъчно пиене за едно жадно джудже за през нощта. „Или за цял живот.“
— Безочлив си. Харесва ми това у едно джудже. — Дебелият се разсмя и месата му се раздрусаха толкова силно, че Тирион се уплаши да не паднат и да го затиснат. — Гладен ли си, мой малки приятелю? Уморен ли си?
— Жаден. — Тирион се надигна с усилие на колене. — И мръсен.
Дебелият подуши.
— Първо баня, точно така. После храна и меко легло, нали? Слугите ми ще се погрижат за това. — Домакинът му остави настрана чука и длетото. — Къщата ми е твоя. Всеки приятел на мой приятел отвъд водата е приятел на Илирио Мопатис, да.
„А на всеки приятел на Варис Паяка ще повярвам дотолкова, доколкото мога да го преметна.“
Дебелият се представи добре с обещаната баня обаче. Още щом се отпусна в горещата вода и затвори очи, Тирион заспа дълбоко. Събуди се гол, в постеля от гъши пух, толкова мека, че все едно го беше глътнал облак. Езикът му сякаш беше пуснал четина и гърлото му бе надрано, но членът му се беше втвърдил като желязна пръчка. Изтъркаля се от леглото, намери нощно гърне и се постара да го напълни, като простена от удоволствие.
В стаята бе полутъмно, но между дъските на капаците се процеждаха лъчи светлина. Тирион тръсна последните капки и се заклатушка по пъстрите мирски килими, меки като пролетна трева. Изкатери се непохватно на стола до прозореца и отвори капаците да види къде са го пратили Варис и боговете.