Под прозореца му шест череши стояха на стража около мраморно езерце, разперили тънки голи кафяви клони. Над водата стоеше голо момче, в поза като за двубой, с разбойнически меч в ръка. Беше жилаво и красиво, не по-голямо от шестнайсет, с права руса коса, забърсала раменете му. Толкова живо изглеждаше, че на джуджето му трябваше доста време, докато разбере, че е направено от боядисан мрамор, макар мечът му да блестеше като истинска стомана.
Зад езерцето се издигаше тухлена стена, дванайсет стъпки висока и с железни шипове по върха. Отвъд нея беше градът. Море от керемидени покриви, струпани нагъсто около залива. Видя четвъртити тухлени кули, голям червен храм, далечно имение на някакъв хълм. Слънчева светлина блещукаше над дълбоките води в далечината. В залива плуваха рибарски лодки и платната им пърхаха на вятъра. Видя и мачти на по-големи кораби, щръкнали покрай брега. „Някой от тях със сигурност е за Дорн или за Източен крайморски страж.“ Нямаше с какво да плати за превоза обаче, нито беше годен да гребе. „Сигурно бих могъл да се хвана за прислужник и да си платя пътя, като оставя екипажа да ме клати по Тясното море.“
Зачуди се къде е. „Дори въздухът тук мирише другояче.“ Дъх на странни подправки се долавяше в мразовития есенен въздух, чуваха се неясни викове, понесли се над стената откъм улиците зад нея. Звучеше донякъде като валириански, макар да не можеше да разпознае повече от една дума от пет. „Не е Браавос — заключи той. — Нито Тирош.“ Голите клони и студът отхвърляха възможността да е Лис, Мир или Волантис също така.
Чу вратата да се отваря, обърна се и попита дебелия си домакин:
— Това е Пентос, нали?
— Точно така. Къде другаде?
Пентос. Е, не беше Кралски чертог. Толкова можеше да се каже за града.
— Накъдето отиват курвите ли? — попита неволно.
— Курви се намират в тукашните бардаци, както и във Вестерос. Няма да ти трябват обаче, мой малки приятелю. Избери си измежду слугините ми. Никоя няма да посмее да ти откаже.
— Роби? — попита джуджето натъртено.
Дебелакът поглади единия рог на мазната си чаталеста брада — забележително неприличен жест според Тирион.
— Робството е забранено в Пентос според условията в договора, които браавосите са ни наложили преди сто години. Все пак няма да ти откажат. — Илирио го удостои с тромав поклон. — Но сега моят малък приятел трябва да ме извини. Имам честта да бъда магистър на този велик град, а принцът ни е призовал на заседание. — Усмихна се и показа уста, пълна с криви пожълтели зъби. — Проучи имението и дворовете колкото ти харесва, но в никакъв случай не излизай извън стените. Най-добре никой да не знае, че си тук.
— Къде тук?
— Имаме достатъчно време да си говорим тази вечер. Моят малък приятел и аз ще ядем и пием, и ще кроим велики планове, нали?
— Да, мой дебели приятелю — отвърна Тирион.
„Мисли да ме използва за своя изгода.“ Всичко при търговските принцове на Свободните градове се свеждаше до изгода. „Войници на подправки и господари на сирене“, наричаше ги баща му с презрение. Зазореше ли се денят, в който Илирио Мопатис щеше да види повече изгода в едно мъртво джудже, отколкото в живо, до свечеряване щеше да се намери натикан в друго буре. „Ще е добре да съм се махнал, преди да дойде този ден.“ А че щеше да дойде, не се съмняваше. Церсей едва ли щеше да му прости, а дори Джайм щеше да се ядоса, като намери желязната стрела в корема на баща им.
Лек ветрец раздвижи водите в езерцето около голия фехтовач. Напомни му как Тиша обичаше да роши косата му в лъжливата пролет на брака им, преди той да помогне на стражите на баща си в изнасилването й. Беше мислил за тези стражи по време на бягството си, мъчеше се да си спомни колко точно бяха. Би трябвало да помни, нали? Но не помнеше. Десет? Двайсет? Сто? Не можеше да каже. Всички бяха големи мъже, високи и силни… макар че всички мъже бяха високи за едно тринайсетгодишно джудже. „Тиша знаеше колко са.“ Всеки от тях й беше дал сребърен елен, тъй че трябваше само да преброи монетите. „Сребърен за всеки и златен за мен.“ Баща му бе настоял и той да й плати. „Един Ланистър винаги плаща дълговете си.“
„Накъдето отиват курвите“ — чу отново думите на лорд Тивин и тетивата на арбалета отново дрънна.
Магистърът го бе поканил да проучи имението. Тирион намери чисти дрехи в един кедров скрин, инкрустиран с лапис и седеф. Дрехите бяха скроени за малко момче, забеляза, докато се мъчеше да се напъха в тях. Тъканта бе достатъчно фина, макар и леко мухлясала, но кройката се оказа твърде издължена в краката и много къса в ръцете, с яка, от която лицето му щеше да почернее като на Джофри, ако успееше някак да я стегне. Освен това бяха проядени от молци. „Поне не смърдят на повръщано.“