— Май премислих — каза й. — Чакай ме в леглото. Гола, ако обичаш. Ще съм твърде пиян да те събличам. Дръж си устата затворена и бедрата разтворени и би трябвало да си изкараме чудесно. — Ухили й се похотливо с надеждата да й вдъхне страх, но тя само го погледна с отвращение. „Никой не се плаши от джудже.“ Дори лорд Тивин не се беше уплашил, макар Тирион да държеше арбалет. — Стенеш ли, когато те чукат? — попита той грейката за легло.
— Ако милорд пожелае.
— Милорд може да пожелае да те удуши. Така обслужих последната си курва. Мислиш ли, че господарят ти ще възрази? Със сигурност не. Има още сто като теб, но никой друг като мен. — Този път си получи страха, който искаше, щом се ухили.
Илирио се беше излегнал на мекия диван и похапваше люти чушлета и лъскави лукчета от дървена купа. Челото му бе наръсено от капчици пот, свинските му очи лъщяха над тлъстите бузи. По ръцете му проблясваха накити, щом се раздвижеха: оникс и опал, тигрово око и турмалин, рубин, аметист, сапфир, смарагд, гагат и нефрит, черен диамант и зелен бисер. „Бих могъл да живея години наред от пръстените му — прецени Тирион, — макар че сигурно ще ми потрябва сатър да ги взема.“
— Ела седни, малки мой приятелю — подкани го с жест Илирио.
Джуджето се покатери на един стол. Беше твърде голям за него, отрупан с възглавнички трон, предназначен да поеме внушителния магистърски задник, с дебели и здрави крака да понесат тежестта му. Тирион Ланистър цял живот бе живял в свят твърде голям за него, но в имението на Илирио Мопатис усещането за несъразмерност придобиваше нелепи размери. „Аз съм мишок в леговище на мамут, макар че мамутът поне поддържа хубава изба.“ При тази мисъл отново ожадня. Поръча си вино.
— Хареса ли ти момичето, което ти пратих? — попита Илирио.
— Ако ми трябваше момиче, щях да си поискам.
— Ако не те е задоволила…
— Направи всичко, което се изискваше от нея.
— Дано. Обучавана е в Лис, където правенето на любов е изкуство. Кралят остана много доволен от нея.
— Аз убивам крале, не си ли го чувал? — Тирион се усмихна злобно над ръба на чашата си. — Не искам кралски трохи.
— Твоя воля. Хайде да ядем. — Илирио плесна с ръце и слугите влязоха тичешком.
Започнаха със супа от раци и морски дявол, както и студен яйчено-лимонен бульон. После дойдоха пъдпъдъци в мед, агнешко филе, гъши дроб, задушен във вино, пащърнак в масло и прасе сукалче. На Тирион му призля от цялата тази гледка, но се насили да опита лъжица супа от учтивост, а след като я вкуси, не можа да спре. Готвачките можеше да са стари и дебели, но си знаеха работата. Никога не беше ял толкова добре, дори в кралския двор.
Докато оглозгваше месото от кокалчетата на пъдпъдъка, попита Илирио за сутрешното заседание. Магистърът сви рамене.
— Има неприятности в Изтока. Ащапор е паднал, както и Мийрийн. Гхискарските робски градове, които са били стари още когато светът е бил млад.
Прасето сукалче беше нарязано. Илирио си взе от изпечената кожичка, топна я в сливов сос и я изяде с мляскане.
— Робският залив е далече от Пентос. — Тирион набучи парче гъши дроб на върха на ножа си. „Никой не е толкова прокълнат като родоубиеца — каза си, — но бих могъл да се науча да ми харесва този ад.“
— Така е — съгласи се Илирио, — но светът е една огромна паяжина и човек не смее и една нишка да пипне, за да не затреперят всички други. Още вино? — Лапна поредното чушле. — Не, нещо по-добро. — Магистърът плесна с ръце.
Щом чу сигнала, един от слугите влезе с покрито блюдо. Постави го пред Тирион, а Илирио се наведе над масата и махна капака.
— Гъби — заяви магистърът, щом миризмата лъхна. — Целунати с чесън и къпани в масло. Казвали са ми, че вкусът е изключителен. Вземи си една, приятелю. Две си вземи.
Тирион почти бе вдигнал тлъста черна гъба към устата си, но нещо в гласа на Илирио изведнъж го спря.
— След вас, милорд. — Бутна блюдото към домакина си.
— Не, не. — Магистър Илирио побутна блюдото назад. За миг сякаш пакостливо момче надникна от подпухналата плът на търговеца на сирене. — След теб. Настоявам. Готвачката ги приготви специално за теб.
— Сериозно? — Спомни си готвачката, с брашното по ръцете, тежките цици, нашарени с тъмносини вени. — Много мило от нейна страна, но… не. — Тирион пусна гъбата в локвичката масло, откъдето я бе взел.
— Твърде подозрителен си. — Илирио се усмихна зад раздвоената жълта брада. „Маже я всяка сутрин, за да лъщи като злато“, помисли Тирион. — Страхлив ли си? Не бях чувал това за теб.