— В Седемте кралства се смята за тежко нарушение на гостоприемството да отровиш госта си на вечеря.
— Тук също. — Илирио Мопатис посегна за чашата си. — Но пък когато един гост явно желае да сложи край на живота си, какво пък, домакинът му трябва да се подчини, нали? — Удари глътка. — Магистър Ордело беше отровен с гъба няма и преди половин година. Не било кой знае колко болезнено, казват. Малко стягане в червата, внезапна болка зад очите — и край. Защо да умре човек с вкус на кръв в устата, щом може да е масло и чесън?
Джуджето изгледа блюдото пред себе си. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на чесън и масло. Отчасти ги искаше тия гъби, макар да знаеше какво са. Не беше достатъчно храбър да понесе хладна стомана в корема си, но с гъба нямаше да е толкова трудно. Това го уплаши неописуемо.
— Бъркате ме с някого.
— Нима? Чудя се. Ако по-скоро си готов да се удавиш във вино, само кажи и ще стане, и то бързо. Давенето чаша по чаша хаби и време, и вино.
— Бъркате ме — повтори Тирион, този път по-високо. Гъбите в маслото лъщяха на светлината на лампата, тъмни и подканящи. — Нямам никакво желание да умра, уверявам ви. Имам… — Гласът му заглъхна разколебан. „Какво имам всъщност? Живот да живея ли? Работа ли да свърша? Деца да отгледам, земи да управлявам, жена да обичам?“
— Нищо нямаш — довърши вместо него магистър Илирио. — Но това можем да го променим. — Взе си гъба и я сдъвка енергично. — Вкусно.
— Значи не са отровни. — Тирион се подразни.
— Не. Защо да ти желая злото? — Магистър Илирио изяде още една. — Трябва да покажем малко доверие един към друг. Хайде, хапни. — Плесна отново с ръце. — Чака ни работа. Малкият ми приятел трябва да укрепи силите си.
Слугите поднесоха чапла пълнена със смокини, телешки котлети, бланширани с бадемов сок, селда в сметана, захаросани лукчета, миризливи сирена, плата с охлюви и сладки хлебчета, и черен лебед в перушината. Тирион отказа лебеда, понеже му напомни за една вечеря със сестра му. Подкрепи се с чапла и селда обаче и хапна няколко подсладени лукчета. А слугите пълнеха чашата му с вино всеки път, щом я опразнеше.
— Пиеш доста вино за толкова малък човек.
— Родоубийството е суха работа. От нея човек ожаднява.
Очите на дебелия мъж лъснаха като скъпоценните камъни на пръстите му.
— Някои във Вестерос биха казали, че убийството на лорд Ланистър е просто едно добро начало.
— Добре ще е да не го казват пред сестра ми, че може да се окажат с един език по-къси. — Джуджето разчупи на две една питка. — А вие ще е добре да внимавате какво говорите за семейството ми, магистър. Родоубиец или не, все пак съм лъв.
Това сякаш безкрайно развесели господаря на сиренето. Той се плесна по месестото бедро и рече:
— Всички във Вестерос сте едни и същи. Зашиете някой звяр на парче коприна и изведнъж всички сте лъвове, дракони или орли. Мога да те заведа при истински лъв, малки ми приятелю. Принцът държи цял прайд в менажерията си. Би ли искал да споделиш някоя клетка с тях?
Лордовете на Седемте кралства наистина придаваха твърде голяма важност на гербовете си, трябваше да признае Тирион.
— Е, добре — отстъпи той. — Ланистърови не са лъвове. Но все пак съм син на баща си. Аз съм този, който ще убие Джайм и Церсей.
— Колко странно, че споменаваш хубавата си сестра — рече Илирио, докато похапваше от охлювите. — Кралицата е предложила лордска титла за този, който й донесе главата ти, колкото и низше да е потеклото му.
Не беше повече, отколкото Тирион бе очаквал.
— Ако си решил да й угодиш, накарай я и да ти разтвори краката си. Най-добрата част от мен за най-добрата част от нея. Честна сделка.
— По-скоро бих поискал собственото си тегло в злато. — Търговецът на сирене се разсмя толкова силно, че Тирион се уплаши да не се пръсне. — Всичкото злато в Скалата на Кастърли, защо не?
— Златото ти го отстъпвам — отвърна Тирион облекчен, че няма да се удави всеки момент в порой от полусмлени змиорки и захаросани бадеми. — Но Скалата е моя.
— Точно така. — Магистърът покри уста и се оригна мощно. — Мислиш ли, че крал Станис ще ти я даде? Казват, че много държал на закона. Брат ти носи белия плащ, тъй че си наследник според всички закони във Вестерос.
— Станис като нищо би могъл да ми даде Скалата на Кастърли — отвърна Тирион. — Ако не беше дреболията с кралеубийството и отцеубийството. Заради тях би ме скъсил с една глава, а аз и така съм си достатъчно къс. Но защо мислиш, че се каня да взема страната на лорд Станис?