— Пратете хора в Храма на Грациите и разпитайте дали някой е идвал при Сините грации с рана от меч. И огласете, че добре ще платим в злато за меча на Верен щит. Разпитайте също касапите и козарите и разберете кой е скопявал напоследък пръчове. — Можеше да извадят късмет и някой изплашен козар да направи признания. — И от днес никой от хората ми да не излиза сам след стъмване, все едно дали е по служба, или не.
— Тези ще се подчинят.
Денерис оправи косата си с ръка и отсече:
— Намерете ми ги тези страхливци. Намерете ги, за да мога да науча Синовете на Харпията какво е да събудиш дракона.
Сив червей отдаде чест. Четиримата му Неопетнени отново загърнаха плащаницата, вдигнаха мъртвия на раменете си и го изнесоха от залата. Сир Баристан Селми се задържа. Бяла беше косата му и врански стъпки имаше в ъгълчетата на светлосините му очи. Но гърбът му все още не се беше огънал и годините все още не го бяха лишили от бойните дарби.
— Ваше величество. Боя се, че евнусите ви са непригодни за задачите, които им възлагате.
Дани се отпусна на пейката и отново загърна раменете си с лъвската кожа.
— Неопетнените са най-добрите ми воини.
— Войници, не воини, ваше величество. Създадени са за бойното поле, да стоят рамо до рамо зад щитовете си, с насочени напред копия. Обучението ги приучва да се подчиняват безстрашно, съвършено, без мисъл и без колебание… но не да разкриват тайни или да задават въпроси.
— Рицарите по-добре ли биха ми послужили в това? — Селми й подготвяше рицари, учеше синове на роби да се бият с пика и дълъг меч в стила на Вестерос… но що за работа щяха да свършат пиките срещу страхливци, които убиват от сенките?
— Не в това — призна старият мъж. — А и ваше величество все още няма рицари освен мен. Ще минат години, докато момчетата се подготвят.
— Тогава кой, ако не Неопетнените? Дотраките ще са още по-зле.
Дотраките се сражаваха от конски гръб. Конниците бяха повече от полза в открити поля и хълмове, отколкото в тесните улици и улички на града. Извън многоцветните тухлени стени на Мийрийн властта на Дани в най-добрия случай беше рехава. Хиляди роби все още превиваха гръб в просторните имения на хълмовете, отглеждаха жито и маслини, пасяха овце и кози, копаеха сол и мед. В складовете на Мийрийн все още имаше зърно, масло, маслини и сушени плодове, но запасите намаляваха. Затова Дани бе изпратила своя халазар да подчини прилежащите земи — командваха го тримата й кръвни братя, а Бен Плум Кафявия бе отвел своите Втори синове на юг, да пазят срещу нахлувания от Юнкай.
Най-жизненоважната задача бе поверила на Даарио Наарис, хлевоустия Даарио с неговия златен зъб и брада като тризъбец, с лукавата му усмивка под тъмночервените мустаци. Оттатък хълмовете на изток беше планинската верига от пясъчник, проходът Кизаи и Лхазар. Ако Даарио успееше да убеди лхазарите да отворят отново търговските пътища, при нужда можеше да се докара зърно по реката или през хълмовете… но Агнешките хора нямаха причина да изпитват обич към Мийрийн.
— Когато Бурните врани се върнат от Лхазар, навярно ще можем да ги използваме по улиците — отвърна тя на сир Баристан. — Но дотогава имам само Неопетнените. — Дани стана. — Трябва да ме извините, сир. Молителите скоро ще са пред вратите. Трябва да си сложа клепналите уши и да стана отново тяхната кралица. Призовете Резнак и Бръснато теме. Ще ги видя след като се облека.
— Както повели ваше величество — отвърна Селми и се поклони.
Великата пирамида се извисяваше на осемстотин стъпки, от огромната си квадратна основа до високия връх, където бяха личните покои на кралицата, обкръжени от зеленина и уханни езерца. Щом прохладното синьо утро озари града, Дани излезе на терасата. На запад слънчевата светлина огряваше златните куполи на Храма на Грациите и врязваше дълбоки сенки зад стъпаловидните пирамиди на могъщите. „В някоя от тези пирамиди в този миг Синовете на Харпията кроят нови убийства, а аз съм безсилна да ги спра.“
Визерион долови безпокойството й. Белият дракон лежеше увит около една круша, отпуснал глава на опашката си. Когато Дани мина покрай него, очите му се отвориха — две езера разтопено злато. Рогата му също бяха златни, както и люспите по гърба му, от главата до опашката.
— Мързелив си — каза му тя и го почеса под челюстта. Люспите му бяха горещи на допир, като броня, оставена дълго на слънце. „Драконите са огън, превърнат в плът.“ Беше го прочела в една от книгите, които сир Джора й бе поднесъл като сватбен дар. — Трябва да си на лов с братята си. Пак ли се бихте с Дрогон? — Драконите й ставаха все по-диви напоследък. Регал беше щракнал със зъби на Ирри, а Визерион беше опърлил токара на Резнак последния път, когато сенешалът го бе призовал. „Твърде дълго ги оставих сами, но откъде да намеря време и за тях?“