— Ваше величество поема твърде много върху себе си. Трябва да прехвърлите това на съветниците си.
— Твърде много съветници имам и твърде малко възглавнички. — Дани се обърна към Резнак. — Колко още?
— Двайсет и трима, ваше величество. Със съответно толкова претенции. — Сенешалът огледа списъка. — Едно теле и три кози. Другите ще са овце и агнета, несъмнено.
— Двайсет и трима? — Дани въздъхна. — Моите дракони развиват разточителен вкус към овнешко, откакто започнахме да плащаме на овчарите за загубите им. Тези претенции доказани ли са?
— Някои хора са донесли изгорени кости.
— Хората палят огньове. Хората пекат овнешко. Изгорените кости не доказват нищо. Кафявия Бен твърди, че по хълмовете срещу града имало червени вълци, чакали и диви псета. Трябва ли да плащаме ценно сребро за всяко агне, изтървано между Юнкай и Скаазадан?
— Не, ваше величество. — Резнак се поклони. — Да изпъдя ли тези мошеници, или ще пожелаете да ги набият с камшик?
Денерис се намести на пейката.
— Никой не бива да се бои да идва при мен. Платете им. — Не се съмняваше, че някои от претенциите са фалшиви, но повечето бяха основателни. Драконите й бяха станали твърде големи, за да се задоволяват с плъхове, котки и кучета. „Колкото повече ядат, толкова по-големи ще стават — беше я предупредил сир Баристан, — а колкото по-големи стават, толкова повече ще ядат.“ Особено Дрогон обикаляше много надалече и лесно можеше да погълне по овца на ден. — Платете им цената на животните — обърна се тя към Резнак, — но оттук насетне ищците трябва да се представят в Храма на Грациите и да полагат свещена клетва пред боговете на Гхиз.
— Да, ваше величество. — Резнак се обърна към ищците. — Нейно величество се съгласи да обезщети всеки от вас за животните, които сте загубили — заговори им на гхискарската реч. — Представете се утре заран на служителите ми и ще ви се плати в монети или в натура, както предпочитате.
Думите му бяха приети с навъсено мълчание. „Защо не са доволни? — ядоса се Дани. — Получиха каквото искат. Нищо ли не може да задоволи тези хора?“
Един мъж се задържа, докато другите се изнизваха: нисък мъж с обрулено от вятъра лице, дрипав. Косата му бе като шапка от червено-черна оплетена тел, нахлузена над ушите, в едната си ръка държеше платнена торба. Стоеше с наведена глава, зяпнал в мраморния под, сякаш е забравил къде е. „А този пък какво иска?“, зачуди се Дани.
— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — извика Мисандей със сладкия си звучен глас.
Дани се изправи и токарът й започна да се смъква. Тя го задържа и го придърпа на място.
— Ти, с торбата — подвикна. — С нас ли искаш да говориш? Можеш да се приближиш.
Той вдигна глава. Очите му бяха като отворени рани, зачервени и кървясали. Дани зърна с крайчеца на окото си как сир Баристан се плъзна до нея като бяла сянка.
Мъжът се приближи, влачеше бавно крака, стъпка след стъпка, стиснал торбата. „Пиян ли е, или е болен?“, зачуди се тя. Под напуканите му жълти нокти имаше пръст.
— Какво има? — попита Дани. — Жалба ли имаш към нас, някаква молба? Какво можем да направим за теб?
Езикът му нервно пробяга по изпръхналите напукани устни.
— Аз… такова… донесох…
— Кости ли? — прекъсна го тя нетърпеливо. — Изгорени кости?
Той обърна торбата и я изсипа на мрамора.
Кости бяха. Начупени и почернели. По-дългите бяха разтрошени за мозъка.
— Черният беше — изръмжа мъжът на гхискарски. — Крилатата сянка. Спусна се от небето и… и…
„Не!“ Дани потръпна. „Не, не, о, не!“
— Глух ли си, глупако? — сгълча го Резнак мо Резнак. — Не чу ли какво казах? Виж утре служителите ми и ще ти се плати за овцата.
— Резнак — тихо промълви сир Баристан, — затвори си устата и си отвори очите. Тези кости не са на овца.
„Не са — помисли Дани. — Тези кости са на дете.“
Джон
Белият вълк тичаше през черна гора, под бяла стръмнина, висока като небето. Луната тичаше с него, плъзгаше се през сплетените голи клони горе по звездното небе.
— Сняг — промълви луната. Вълкът не отвърна. Сняг пращеше под лапите му. Вятърът въздишаше сред дърветата.
Чуваше отдалече зова на събратята си от глутницата, брат към брат. Те също ловуваха. Бесен дъжд плисна по гърба на черния му брат, щом той разкъса плътта на огромен козел, и отми кръвта от хълбока му, където дългият рог на козела го беше раздрал. Някъде другаде малката му сестра вдигна глава да запее на луната и сто малки сиви братовчеди прекъснаха лова си, за да запеят с нея. Хълмовете бяха по-топли там, където бяха те, и пълни с храна. Много нощи глутницата на сестра му се угощаваше с плътта на овце, на крави и коне, дивеча на хората, а понякога — с плътта на самия човек.