Изгарянето на мъртви деца бе престанало да безпокои Джон Сняг. Живите бяха друга работа. „Двама крале да събудят дракона. Бащата първо, а после синът, за да умрат и двамата крале.“ Беше го измърморил един от хората на кралицата, докато майстер Емон почистваше раните му. Джон се беше опитал да приеме думите му като трескаво бълнуване. Емон обаче бе възразил.
— Сила има в кръвта на кралете — предупреди старият майстер. — И по-добри мъже от Станис са правили по-лошо от това. — „Кралят може да е суров и безмилостен, да, но пък чак бебе? Само чудовище би дало живо дете на пламъците.“
Джон се изпика в нощното гърне. Гарванът на Стария мечок продължаваше да мърмори. Вълчите сънища ставаха все по-силни и се улавяше, че ги помни дори след като се събуди. „Дух знае, че Сив вятър е мъртъв.“ Роб беше умрял при Близнаците, предаден от хора, в които беше вярвал, че са му приятели, и вълкът му бе загинал с него. Бран и Рикон също бяха убити, обезглавени по заповед на Теон Грейджой, повереник на лорд баща им… но ако сънищата не лъжеха, техните вълчища се бяха спасили. При Краличина корона един бе излязъл от тъмното, за да спаси живота на Джон. „Лято трябва да беше. Козината му беше сива, а на Рошльо е черна.“ Зачуди се дали нещо от мъртвите му братя не продължава да живее във вълците им.
Наля вода в легена, изми си лицето и ръцете, облече си чисти черни вълнени дрехи, върза черния кожен елек и нахлузи протъркани ботуши. Гарванът на Мормон го гледаше с умните си черни очи; после прехвръкна до прозореца.
— За свой роб ли ме мислиш?
Дръпна прозореца — стъклата бяха дебели, оформени като диамант, жълти — и утринният студ го удари в лицето. Вдиша дълбоко да прочисти нощния задух от дробовете си, а гарванът излетя. „Твърде умна е тази птица.“ Беше спътник на Стария мечок от дълги години, но това не го беше спряло да накълве лицето му, когато умря.
Стълбището се спускаше до по-голямо помещение, в което имаше груба ожулена чамова маса и десетина стола от дъб и кожа. След като Станис бе в Кулата на краля, а Кулата на лорд-командира бе изгоряла на скелет, Джон се беше настанил в скромните покои на Донал Ноя зад оръжейната. След време, несъмнено, щеше да му потрябва по-голяма квартира, но засега тази щеше да свърши работа, докато се приспособи към командването.
Съглашението, което кралят му бе представил за подпис, беше на масата под сребърна чаша за пиене, някогашна собственост на Донал Ноя. Едноръкият ковач бе оставил малко лични вещи: чашата, шест петака и медна звезда, брошка от ниело2 със счупена закопчалка, мухлясал жакет от брокат, с елена на Бурен край. „Съкровищата му бяха сечивата му и мечовете и ножовете, които правеше. Животът му бе в ковачницата.“ Джон отмести чашата и прочете отново свитъка. „Ако сложа печата си на това, завинаги ще ме запомнят като лорд-командира, предал Вала. Но ако откажа…“
Станис Баратеон се оказваше раздразнителен и нервен гост. Беше препуснал чак до Краличина корона, заора през празните колиби на Къртичино, огледа рухналите укрепления при Краличина порта и Дъбов щит. Всяка нощ минаваше по зъберите на Вала с лейди Мелисандра, а денем посещаваше затворите и подбираше пленници, за да ги разпитва червената жена. „Не обича да му се инатят.“ Това утро нямаше да е приятно, опасяваше се Джон.
От оръжейната се чуваше дрънчене на щитове и мечове — последните момчета и новобранци се снаряжаваха. Чуваше ясно гласа на Емет Железния, който ги подканяше да побързат. Котър Пайк не беше доволен, че ще го загуби, но младият щурмовак имаше дарба да обучава мъжете. „Обича да се бие и ще научи момчетата също да заобичат боя.“ Така поне се надяваше.
Наметалото на Джон висеше на една кука до вратата, оръжейният му колан — на съседната. Навлече ги и тръгна към оръжейната. Чергата, на която спеше Дух, беше празна. Зад прага стояха двама стражи с черни наметала, железни полушлемове и копия в ръце.
— Ще иска ли свита милорд? — попита Гарс.
— Мога да намеря пътя до Кралската кула и сам.
Джон мразеше след него да се мъкнат стражи навсякъде, където тръгне. Това го караше да се чувства като патица, повела след себе си процесия патенца.
Момчетата на Емет Железния вече бяха на двора, затъпените им мечове блъскаха по щитовете и кънтяха един в друг. Джон спря за малко да погледа как Коня притисна Робин Скокливия назад към кладенеца. Коня имаше качества на добър боец. Беше силен и ставаше все по-силен, и инстинктите му бяха здрави. Робин Скокливия беше друга приказка. Не стигаше дървеният му крак, но и го беше страх да не го ударят. „Можем да го направим стюард.“ Боят приключи с падането на Робин на земята.