— Много добре — каза Джон на Коня, — но смъкваш щита твърде ниско в атака. Така ще те прободат.
— Да, милорд. Вече ще го държа по-високо. — Коня помогна на Робин да стане.
Няколко рицари на Станис се упражняваха в другия край на двора. „Хора на краля в единия ъгъл и хора на кралицата в другия — помисли Джон. — Но само няколко. Твърде студено е за повечето от тях.“ Докато ги подминаваше, гръмък глас викна след него:
— Момче! Ей, момче!
„Момче“ не беше най-лошото, което го бяха наричали, откакто го избраха за лорд-командир. Джон Сняг се направи, че не е чул.
— Сняг — настоя гласът, — лорд-командире.
Този път той спря.
— Сир?
Рицарят се извисяваше с цяла педя над него.
— Мъж, който носи валирианска стомана, би трябвало да я използва за нещо повече, освен да си чеше задника.
Джон го беше виждал из замъка. Много прославен рицар, ако слушаше човек собствените му хвалби. В битката под Вала сир Годри Фаринг беше убил бягащ великан: препуснал след него и го пронизал с пика в гърба, а после слязъл и отсякъл нищожно малката глава на съществото. Хората на кралицата бяха започнали да го наричат Годри Великаноубиеца.
Джон си спомни Игрит, разплакана. „Последният великан.“
— Използвам Дълъг нокът когато трябва, сир.
— Колко добре обаче? — Сир Годри извади меча си. — Покажи ни. Обещавам да не те нараня, момко.
„Колко мило от твоя страна.“
— Някой друг път, сир. Боя се, че имам други задължения точно сега.
— Боиш се. Виждам го. — Сир Годри се ухили на приятелите си. — Бои се — повтори за несхватливите.
— Ще ме извините. — Джон им обърна гръб.
В бледата утринна светлина Черен замък изглеждаше унил и запуснат. „По-скоро развалина, отколкото твърдина“, помисли с тъга Джон Сняг. Кулата на лорд-командира беше на скелет, от трапезарията бе останала купчина овъглени греди, а кулата на Хардин изглеждаше така, сякаш следващият полъх на вятъра ще я събори… въпреки че бе изглеждала така от години. Зад тях се издигаше Валът: огромен, страховит и студен, с плъпналите по него строители, които избутваха нагоре серпантинено стълбище, за да свържат останките от старото. Работеха от зори до мрак. Без стълбите нямаше как да се стигне до върха на Вала, освен с макарата. Нямаше да им послужи, ако диваците нападнеха отново.
Големият златен боен пряпорец на дома Баратеон плющеше над Кралската кула. Там беше дебнал Джон Сняг с лък в ръка, докато избиваха воини на Денн и на свободния народ със Сатена и Дик Фолард Глухия. Двама души на кралицата стояха разтреперани на стъпалата, пъхнали ръце под мишниците си и подпрели копията си на вратата.
— Тези платнени ръкавици изобщо няма да ви свършат работа — каза им Джон. — Вижте се с Боуен Марш утре, ще ви даде кожени, подплатени с козина.
— Да, милорд, благодарим — отвърна по-старият страж.
— Стига да не ни измръзнат ръцете дотогава — добави по-младият, дъхът му излезе на бяла мъгла. — Пък аз си мислех, че в Дорнските блата е студено. Какво ли знаех?
„Нищо — помисли Джон Сняг — Също като мен.“
По-нагоре по витите стъпала се натъкна на Самуел Тарли, запътил се надолу, и го попита:
— От краля ли идваш?
— Майстер Емон ме прати с писмо.
— Разбирам. — Някои лордове доверяваха на майстерите си да четат писмата им и да им предадат съдържанието, но Станис настояваше сам да чупи печатите.
— Как го прие Станис?
— Не се зарадва, ако се съди по лицето му. — Сам продължи шепнешком: — Не бива да говоря за това.
— Тогава недей. — Джон се зачуди кой от знаменосците на баща му е отказал да положи васална клетва пред крал Станис този път. „Много бързо се разпространи вестта, когато Кархолд се обяви на негова страна.“ — Как се оправяш с дългия лък?
— Намерих една добра книга за стрелба с лък. — Сам се намръщи. — Да го правиш е по-трудно, отколкото да четеш за него обаче. Излизат ми мазоли.
— Продължавай. Лъкът ти може да ни потрябва на Вала, ако Другите се появят някоя тъмна нощ.
— О, дано да не се появят.
Пред кралския соларий стояха още стражи.
— Никакви оръжия не са разрешени в присъствието на краля, милорд — каза сержантът им. — Ще трябва да взема меча ви. И ножовете ви също.