Носилката бе окачена между два гигантски товарни коня на тежки кожени ремъци. Четирима евнуси крачеха до конете, по двама от всяка страна, а други се тътреха отзад да пазят кервана с багажа.
— Неопетнените не приказват — увери го Илирио. — А галерата, която те докара, вече е на път към Асшаи. Ще минат две години, докато се върне, ако морето е милостиво. Колкото до прислугата ми, те ме обичат много. Никой не би ме предал.
„Залъгвай се с тази мисъл, мой дебели приятелю. Един ден ще издълбаем тези думи на криптата ти.“
— Трябваше да се качим на галерата — каза джуджето. — Най-бързият път до Волантис е по море.
— По море е рисковано — отвърна Илирио. — Есента е сезон на бури, а пиратите все още си правят свърталища по Каменните стъпала и дръзко нападат честните хора. Никак няма да е добре за малкия ми приятел, ако попадне в такива ръце.
— По Ройн също има пирати.
— Речни пирати. — Търговецът на сирене се прозя и покри уста с опакото на ръката си. — Капитани хлебарки, щъкат за трохи.
— Разправят и за каменни хора.
— Съвсем истински са, горките проклети същества. Но защо да говорим за такива неща? Денят е твърде хубав за подобни приказки. Скоро ще видим Ройн и там ще се отървеш от Илирио и големия му корем. Дотогава — нека пием и мечтаем. Имаме сладко вино и вкусотии, на които да се насладим, защо да се занимаваме с поквара и смърт?
Защо наистина? Тирион чу отново дрънването на арбалет и се зачуди. Носилката се поклащаше, успокоително движение, което го караше да се чувства като дете, полюшвано от майка си да заспи. „Не че държа да знам какво беше.“ Копринени възглавнички, натъпкани с гъши пух, смекчаваха друсането под бузите на задника му. Тъмночервените кадифени стени се извиваха отгоре на покрив и правеха вътрешността приятно топла въпреки есенния студ навън.
Зад тях се нижеше керван мулета, понесли сандъци, бурета и бъчви, и кошове с лакомства да не огладнее господарят на сиренето. Тази сутрин похапнаха люти наденички и ги поляха с тъмнокафяво къпиново. Желирани змиорки запълниха следобеда им. Надвечер бяха резенчета шунка, варени яйца и печени чучулиги, пълнени с чесън и лук, със светъл ейл и мирски огнени вина да помогнат на храносмилането им. Носилката обаче бе колкото удобна, толкова и бавна, и джуджето скоро усети, че го обзема нетърпение.
— Колко дни още, докато стигнем реката? — попита той Илирио вечерта. — При тази скорост драконите на кралицата ти ще станат по-големи от трите на Егон, преди да съм успял да им хвърля поглед.
— Де да беше така. Един голям дракон вдъхва повече страх от малък. — Магистърът сви рамене. — Колкото и да ми се ще да можех да кажа „Добре сте дошла във Волантис“ на кралица Денерис, трябва да разчитам на теб и на Гриф за това. Най-добре мога да й послужа в Пентос, като огладя пътя за връщането й. Докато съм с теб обаче… е, един стар дебелак трябва да си има удобствата, нали? Хайде, пийни чаша вино.
— Кажи ми — рече Тирион, след като отпи, — защо трябва един магистър на Пентос да дава и три фурми за това кой носи короната във Вестерос? Къде ви е печалбата в това начинание, милорд?
Дебелият мъж изтри мазнината от устните си.
— Аз съм стар човек, уморен от този свят и коварствата му. Толкова ли е странно, че може да ми се доще да направя нещо добро, преди да са свършили дните ми, да помогна на едно мило младо момиче да си върне рожденото право?
„Още малко и ще ми предложиш вълшебна броня и дворец във Валирия.“
— Ако Денерис е само едно мило младо момиче, Железният трон ще я нареже на мили млади късчета.
— Не бой се, мой малки приятелю. Кръвта на Егон Дракона тече в жилите й.
„Наред с кръвта на Егон Недостойния, Мегор Жестокия и Белор Пияния.“
— Кажи ми повече за нея.
Дебелият мъж се замисли.
— Денерис беше още почти дете, когато дойде при мен, и въпреки това по-прелестна дори от втората ми жена, толкова красива, че бях изкусен да я взема за себе си. Но беше толкова боязливо и наплашено същество, че разбрах: не бива да си доставям удоволствие, като се сноша с нея. Вместо това повиках една грейка за легло и я чуках здраво, докато лудостта премине. Честно казано, не мислех, че Денерис ще оцелее дълго сред господарите на коне.
— Това не ти попречи да я продадеш на хал Дрого…
— Дотраките нито купуват, нито продават. Да кажем по-скоро, че брат й Визерис я даде на Дрого, за да спечели приятелството на хала. Суетен младеж, и алчен при това. Визерис жадуваше за бащиния си трон, но също така жадуваше за Денерис и негодуваше от това, че трябва да я отстъпи. Нощта преди принцесата да се венчае, се опита да се промъкне в леглото й: настояваше, че щом не може да има ръката й, трябва поне да има девствеността й. Ако не бях взел предпазни мерки да поставя стража на вратата й, Визерис можеше да провали години планиране.