— Бил е абсолютен глупак.
— Визерис беше син на Лудия Егон, точно така. Денерис… Денерис е доста различна. — Лапна една печена чучулига и я схруска шумно, с костите и всичко. — Наплашеното дете, което се подслони в имението ми, умря в Дотракското море и се прероди в кръв и огън. Драконовата кралица, която носи името й, е истинска Таргариен. Когато пратих кораби да я върнат у дома, тя зави към Робския залив. За няколко дни завладя Ащапор, принуди Юнкай да коленичи и опустоши Мийрийн. Мантарис ще е следващият, ако продължи по старите валириански пътища. Ако дойде по море, е… флотата й трябва да натовари храна и вода във Волантис.
— По суша или по море, има много левги между Мийрийн и Волантис — отбеляза Тирион.
— Петстотин и петдесет, както лети драконът — през пустини, планини, блата и обитавани от демони руини. Много и много ще загинат, но тези, които оцелеят, ще са по-силни, докато стигнат Волантис… където ще намерят теб и Гриф да ги чакате, с пресни сили и достатъчно кораби да ги превозят всички през морето до Вестерос.
Тирион се замисли за всичко, което знаеше за Волантис, най-стария и най-горд от деветте Свободни града. Нещо тук не беше наред. Можеше да го надуши, макар и с половин нос.
— Казват, че на всеки свободен човек във Волантис има петима роби. Защо ще искат триарсите да помагат на кралица, която разби търговията с роби? — Вдигна показалец към Илирио. — Впрочем, ти защо би й помагал? Робството може да е забранено от законите на Пентос, но ти също имаш пръст в тази търговия, а може би цяла ръка. И въпреки това заговорничиш в полза на драконовата кралица, а не срещу нея. Защо? Какво се надяваш да спечелиш от кралица Денерис?
— Пак ли се връщаме на това? Ти си един упорит дребосък. — Илирио се засмя и се потупа по корема. — Както искаш. Кралят просяк се закле, че ще стана неговият монетен надзорник и лорд над лордовете при това. Щом си сложеше златната корона, щях да имам своя избор на замъци… дори Скалата на Кастърли, ако пожелаех.
— На баща ми щеше да му хареса да чуе това.
— Лорд баща ти нямаше повод за притеснение. Защо да искам скала? Имението ми е достатъчно голямо за всекиго и по-удобно от вашите ветровити вестероски замъци. Виж, монетен надзорник… — Дебелият мъж си обели яйце. — Обичам монетите. Има ли звук по-сладък от дрънкането на злато по злато?
„Сестрини врясъци.“
— А сигурен ли си, че Денерис ще изпълни обещанията на брат си?
— Или ще ги изпълни, или не. — Илирио отхапа половината яйце. — Казах ти, мой малки приятелю, не всичко, което прави човек, е за печалба. Ако искаш вярвай, но дори дебели стари глупци като мен имат приятели и дългове на обич за изплащане.
„Лъжец — помисли Тирион. — В това начинание има нещо, което струва повече от пари или замъци.“
— Малко хора се срещат напоследък, които да ценят приятелството повече от златото.
— Съвсем вярно — отвърна дебелакът, глух за иронията.
— Как така Паяка ти стана толкова скъп?
— Младостта ни мина заедно. Две зелени момчета в Пентос.
— Варис дойде от Мир.
— Така е. Запознах се с него скоро след като пристигна, на стъпка пред търговците на роби. Денем спеше в каналите, нощем кръстосваше по покривите като котка. Аз бях почти толкова беден, малък престъпник в мръсни коприни, препитавах се с меча. Сигурно си зърнал статуята до езерцето ми? Пито Маланон я извая, когато бях на шестнайсет. Красива е, макар че сега плача, като я видя.
— Възрастта прави всички ни развалини. Аз още скърбя за носа си. Но Варис…
— В Мир беше принц на крадците, докато един крадец съперник го издаде. В Пентос го издаваше говорът му, а когато се разчу, че е евнух, го презираха и биеха. Защо избра аз да го защитя, може така и да не науча, но се споразумяхме. Варис шпионираше дребните крадци и им взимаше плячката. Аз предлагах помощ на жертвите им, като обещавах да им възстановя ценностите срещу заплащане. Скоро всеки понесъл загуба идваше при мен, докато градските разбойници и джебчии търсеха Варис… половината за да му срежат гърлото, другата половина — да му продадат каквото са откраднали. Забогатяхме и двамата, а още повече забогатяхме, когато Варис обучи мишките си.