— Сънувах кралицата — каза Тирион. — Бях на колене пред нея и й дадох клетва за вярност, но тя ме сбърка с брат ми Джайм и ме даде за храна на драконите си.
— Да се надяваме, че този сън не е пророчески. Ти си умно дяволче, точно както каза Варис, а на Денерис ще й трябват умни хора. Сир Баристан е доблестен и верен рицар, но никой не го е наричал умен, доколкото знам.
— Рицарите знаят само един начин да решат проблем. Навеждат пиката и нападат. Едно джудже гледа другояче на света. Но какво да кажем за теб? Ти също си умен човек.
— Ласкаеш ме. — Илирио махна небрежно с ръка. — Уви, не съм за дълго пътуване, тъй че ще те пратя на Денерис вместо мен. Направи голяма услуга на нейно величество, когато уби баща си, и се надявам, че ще й направиш много повече. Денерис не е глупачка като брат си. Добре ще се възползва от теб.
„Като подпалка?“ — помисли Тирион и се усмихна вежливо.
Този ден смениха впряговете само три пъти, макар че май спираха поне два пъти за по час, за да може Илирио да слезе от носилката и да се изпикае. „Нашият господар на сиренето е голям колкото слон, но има мехур колкото фъстък“, помисли джуджето. Тирион използва едно от спиранията, за да огледа пътя по-добре. Знаеше какво ще открие: не отъпкана земя, нито тухли, нито плочи, а ивица споен камък, издигнат на половин стъпка над земята, за да може дъждът и стопеният сняг да се оттичат от банкетите. За разлика от калните друмища, които минаваха за „пътища“ в Седемте кралства, валирианските пътища бяха достатъчно широки, за да минат три фургона наведнъж, и нито времето, нито движението ги разваляха. Все така си стояха непокътнати вече четири столетия, откакто самата Валирия бе срещнала съдбата си. Огледа за бразди и пукнатини, но намери само купчина топли фъшкии.
Това го накара да се замисли за лорд баща си. „Долу в някой ад ли си, тате? Хубав студен пъкъл, където можеш да погледнеш нагоре и да видиш как помагам на дъщерята на Лудия Ерис да си върне Железния трон?“
Щом подновиха пътуването си, Илирио извади торба печени кестени и отново заговори за Драконовата кралица.
— Последните вести, които имаме за кралица Таргариен, са стари и баяти, опасявам се. Но трябва да допуснем, че вече е напуснала Мийрийн. Най-сетне си има своя войска, разкапана орда наемници, конни господари дотраки и пехота Неопетнени, и несъмнено ще ги поведе на запад да си върне бащиния трон. — Магистър Илирио отвъртя капака на гърне с охлюви с чесън, подуши ги и се усмихна. — Във Волантис ще имаме свежи новини за Денерис, да се надяваме — рече, след като изсмука един от черупката му. — Драконите и младите момичета са капризни и може би ще ти се наложи да пригодиш плановете си. Гриф ще знае какво да правите. Искаш ли охлюв? Чесънът е от собствените ми градини.
„Бих могъл да яхна охлюв и да се движа по-бързо от тая твоя носилка.“ Тирион махна, че не иска, и каза:
— Голямо доверие имаш на този Гриф. Друг приятел от детството ли?
— Не. Наемник би могъл да го наречеш, но родом от Вестерос. Денерис има нужда от мъже достойни за каузата й. — Илирио вдигна ръка. — Знам! „Наемниците поставят златото пред честта“, това си мислиш. „Този Гриф ще ме продаде на сестра ми.“ Не е така. Вярвам на Гриф като на свой брат.
„Нова смъртоносна грешка.“
— Тогава и аз ще го направя.
— Златната дружина се движи към Волантис, докато си говорим с теб, да изчака там идването на кралицата ни от Изтока.
„Под златото — горчивата стомана.“
— Бях чул, че Златната дружина е на договор с друг от свободните градове.
— Мир. — Илирио се подсмихна. — Договорите може да се прекъсват.
— В сиренето имало повече пари, отколкото предполагах — подхвърли Тирион. — Как го постигна?
Магистърът размърда тлъстите си пръсти.
— Някои договори са написани с мастило, други с кръв. Повече не казвам.
Джуджето се замисли над това. За Златната дружина се носеше слава, че е най-добрата от свободните чети, основана преди столетие от Горчивата стомана, копеле на Егон Недостойния. Когато друг от така наречените Велики копелета на Егон се бе опитал да заграби Железния трон от законния си брат, Горчивата стомана се присъединил към бунта. Демън Блекфир обаче бе погинал на полето Червена трева, а с него — и бунтът му. Верните на Черния дракон обаче, които отказали да коленичат, избягали през Тясното море, а сред тях — по-младите синове на Демън, Горчивата стомана и стотици обезземлени лордове и рицари, които скоро се оказали принудени да продават мечовете си, за да има какво да ядат. Някои се стекли в Дрипавия пряпорец, други във Вторите синове или Мъжете на девата. Горчивата стомана видял как силата на дома Блекфир се разпилява на четирите вятъра, тъй че основал Златната дружина, за да обедини изгнаниците.