Макар да вървеше през зелено кралство, не беше тъмнозеленото на лятото. Дори и тук се усещаше есента, а зимата нямаше да закъснее. Тревата бе по-светла, отколкото я помнеше, залиняла и бледозелена, на ръба на пожълтяването. След това щеше да стане кафява. Тревата умираше.
Денерис Таргариен не беше чужда за Дотракското море, огромния океан от трева, проснал се от леса на Кохор до Майката на планините и Утробата на света. Беше я видяла за първи път, докато все още беше момиче, наскоро омъжена за хал Дрого и на път към Вес Дотрак, за да я представят на стариците от дош халеен. Гледката на всичката тази трева, проснала се пред нея, й бе отнела дъха. „Небето беше синьо, тревата беше зелена, а аз бях пълна с надежда.“ Сир Джора беше с нея тогава, грубият й стар мечок. Имала беше Ирри и Джикуи, и Дорея, да се грижат за нея, своето слънце и звезди да я прегръща нощем, детето, което растеше в нея. „Рего. Щях да го нарека Рего, а дош халеен казаха, че ще бъде Жребецът, който яха света.“ Никога не се беше чувствала толкова щастлива от онези полузабравени дни в Браавос, когато живееше в къщата с червената врата.
Но в Червената пустош радостта й се беше изпепелила. Нейното слънце и звезди беше паднал от коня си, майги Мирри Маз Дуур бе убила Рего в утробата й, а Дани бе удушила празната черупка на хал Дрого със собствените си две ръце. След това великият халазар на Дрого се беше разбил. Ко Поно се самопровъзгласи за хал Поно и взе много ездачи със себе си, както и много роби. Ко Джако се самопровъзгласи за хал Джако и замина с още повече. Маго, неговият кръвен ездач, изнасили и уби Ерое, момичето, което Денерис веднъж бе спасила от него. Само раждането на драконите й сред огъня и пушека на погребалната клада на хал Дрого бе спасило самата Дани да не я довлекат до Вес Дотрак и да преживее остатъка от дните си сред стариците на дош халеен.
„Огънят изгори косата ми, но другаде не ме докосна.“ Същото беше и в Ямата на Дазнак. Това поне можеше да си спомни, макар че повечето след това й беше в мъгла. „Толкова много хора, пищяха и се блъскаха.“ Спомняше си изправени на задните си крака коне, кола с храна, разпиляла дини, докато се обръщаше. Отдолу към нея летеше копие, последвано от залп метални стрели от арбалети. Една мина толкова близо, че Дани усети как забърса бузата й. Други се пръснаха от люспите на Дрогон, заседнаха между тях или разкъсаха ципата на крилете му. Помнеше как драконът се извиваше под нея, потръпваше от ударите, докато тя отчаяно се мъчеше да се вкопчи в люспестия му гръб. Раните димяха. Дани видя как една от стрелите лумна внезапно. Друга се откъсна и падна, изтърсена от ударите на крилете му. Видя как долу хора кръжаха в кръг, обгърнати от пламъци и вдигнали ръце във въздуха като в някакъв безумен танц. Жена със зелен токар грабна плачещо дете и го притисна към себе си, за да го заслони от пламъците. Дани видя ясно цвета, но не и лицето на жената. Хората я тъпчеха, докато лежеше свита на кълбо върху тухлите. Някои горяха.
После всичко това изтля, звуците заглъхнаха, хората се смалиха, копия и стрели падаха ниско под тях, докато Дрогон се издигаше в небето. Нагоре и нагоре, и нагоре я беше отнесъл, високо над пирамидите и ямите, с изпънати криле, за да уловят топлия вятър от окъпаните от слънцето тухли на града. „Ако падна и умра, все пак ще си е струвало“, беше си помислила.
Полетяха на север, отвъд реката, Дрогон се плъзгаше през облаците, които се вееха край тях като знамена на някоя призрачна армия. Дани зърна бреговете на Робския залив и стария валириански път, минаващ покрай него през пясък и пустош, докато не изчезна на запад. „Пътят към дома.“ След това под тях нямаше нищо освен надиплена от вятъра трева.
„Преди хиляда години ли беше този първи полет?“ Понякога й се струваше, че е било така.
Слънцето ставаше все по-горещо и скоро главата й запулсира. Косата на Дани отново растеше, но бавно.
— Трябва ми шапка — каза тя на глас.
Горе на Драконов камък се бе опитала да си направи, като оплете стръкове трева, както беше виждала да правят дотракските жени, докато беше с Дрого, но или не използваше подходящия вид трева, или й липсваше нужното умение. Всичките й шапки се разпадаха на късчета в ръцете й. „Опитай пак — каза си. — Следващия път ще се справиш по-добре. Ти си кръвта на дракона, можеш да направиш една шапка.“ Опитваше и опитваше, но последният й опит не беше по-успешен от първия.
Следобед стигна потока, който бе зърнала от хълма. Беше бара, ручейче, вадичка, не по-широка от ръката й… а ръката й бе изтънявала всеки ден на Драконов камък. Дани гребна шепа вода и напръска лицето си. Когато събра ръце, кокалчетата на пръстите й се заровиха в калта на дъното на поточето. Можеше да си пожелае по-студена, по-чиста вода… но не. Ако се осланяше на желанията си, щеше да си пожелае спасение.