Беше се вкопчила в надеждата, че все някой ще е тръгнал след нея. Сир Баристан можеше да е тръгнал да я търси. Беше първият от краличината й гвардия, беше се заклел да защити живота й със своя. Дотракското море не беше чуждо за кръвните й ездачи, а животът им бе обвързан с нейния. Съпругът й, благородният Хиздар зо Лорак, можеше да е пратил търсачи. А Даарио… Дани си го представи препускащ към нея през високата трева, усмихнат, златният му зъб блещука на последната светлина на гаснещото слънце.
Само че Даарио бе даден на юнкайците, заложник, за гаранция, че юнкайските капитани няма да пострадат. „Даарио и Хиро, Джого и Гролео, и трима от родствениците на Хиздар.“ Досега всичките й заложници трябваше да са освободени. Но…
Зачуди се дали оръжията на капитана й все още висят на стената до леглото й в очакване Даарио да се върне и да си ги вземе. „Ще оставя момичетата си при теб — беше казал. — Пази ми ги, любима.“ И се зачуди знаят ли юнкайците какво означава капитанът за нея. Беше задала този въпрос на сир Баристан следобеда, в който заложниците заминаха.
— Ще са чули приказките — отвърна й той. — Наарис може и да се похвали с голямото… уважение… на ваше величество към него. Ще ми простите, че ви го казвам, но скромността не е от добродетелите на капитана. Много се гордее със своето… боравене с меча.
„Хвали се, че спи с мен, имаш предвид.“ Но Даарио нямаше да е толкова глупав, че да се хвали със същото при враговете й. „Все едно. Юнкайците би трябвало вече да пътуват към дома си.“ Точно затова бе направила всичко, което бе направила. За мир.
Обърна се натам, откъдето бе дошла, към Драконов камък, извисен над степта като стегнат юмрук. „Изглежда толкова близо. Вървяла съм с часове, а още изглежда все едно, че мога да се пресегна и да го пипна.“ Не беше много късно да се върне. Имаше риба в запълваното от извора езерце до пещерата на Дрогон. Беше уловила една първия си ден там, можеше да хване още. Щеше да има и огризки, овъглени кости с късчета месо по тях, останки от дивеча, уловен от Дрогон.
„Не — каза си Дани. — Погледна ли назад, съм изгубена.“ Можеше да живее дълги години сред окъпаните от слънцето скали на Драконов камък, да язди Дрогон денем и да оглозгва останките от храната му привечер, докато голямото зелено море прелива от златно в оранжево, но не това бе животът, за който беше родена. Тъй че отново обърна гръб на далечния хълм и запуши ушите си за песента за полет и свобода, която вятърът пееше, заиграл се сред зъберите на хълма. Поточето ромолеше на юг и югоизток, доколкото можеше да прецени. Тръгна по него. „Заведи ме до реката, само това искам от теб. Заведи ме до реката, аз ще направя останалото.“
Часовете се точеха бавно. Поточето извиваше, а Дани го следваше, потупваше крака си с бича в ритъм и се мъчеше да не мисли колко още трябва да върви, нито за болката в главата, нито за празния си корем. „Една крачка. После друга. Още една крачка. Още една.“ Какво друго можеше да направи?
Тихо беше нейното море. Щом вятърът лъхнеше, тревата въздишаше с милувката на стръковете и шепнеше на език, който само боговете можеха да разберат. От време на време поточето бълбукаше, потекло покрай по-голям камък. Кал мляскаше между пръстите й. Насекоми бръмчаха наоколо, лениви водни кончета, лъскави оси и хапещи мушици, толкова малки, че не можеше да ги види. Пропъждаше ги разсеяно, щом кацнеха по ръцете й. Веднъж се натъкна на плъх, пиещ в потока, но избяга, щом тя се появи, прошумоля между стръковете и се скри във високата трева. Понякога чуваше песен на птици. Коремът й изръмжаваше при звука, но нямаше мрежи, с които да ги улови, а гнезда досега не беше намерила. „Някога мечтаех да летя, а сега, след като летях, мечтая да открадна яйца.“ Мисълта я разсмя.
— Хората са луди, а боговете още по-луди — каза тя на тревата, а тревата й измърмори в съгласие.
Три пъти този ден зърна Дрогон. Веднъж бе толкова далече, че можеше да е орел, шмугнал се между далечните облаци, но Дани знаеше вече как изглежда дори когато бе не повече от точица в небето. Втория път мина пред слънцето с разперените си черни криле и светът помръкна. Последния път прелетя точно над нея, толкова близо, че можеше да чуе песента на крилете му. За миг Дани помисли, че я преследва, но той продължи, без да я забележи, и изчезна някъде на изток. „Толкова по-добре“, каза си тя.