Падането на вечерта почти я изненада. Докато слънцето позлатяваше далечните зъбери на Драконов камък, Дани се натъкна на нисък каменен зид, обрасъл и порутен. Навярно беше част от храм или къща на селски господар. Зад него се простираха още развалини — стар кладенец и няколко кръга в тревата, очертали основите на някогашните колиби. Бяха строени от кал и слама, прецени тя, но дългите години вятър и дъжд ги бяха изронили до нищо. Дани видя осем, преди слънцето да се скрие, но по-натам можеше да има и още, скрити в тревата.
Каменният зид бе издържал по-добре. Макар да не беше по-висок от три стъпки, ъгълът, където се съединяваше с друг, по-нисък, все пак предлагаше някакъв заслон от стихиите, а нощта настъпваше бързо. Дани се настани там и си направи нещо като гнездо, като оскуба шепи от израсналата около развалините трева. Беше много уморена, а по двете й стъпала се бяха появили нови мехури, включително две торбички на порозовелите й пръсти. „Трябва да е от начина, по който вървя“, помисли тя и се изкикоти.
Когато светът помръкна, тя се сви в гнездото си и затвори очи, но сънят не идваше. Нощта бе студена, земята корава, коремът й празен. Усети се, че мисли за Мийрийн, за Даарио, своята любов, и Хиздар, своя съпруг, за Ирри и Джикуи, и за милата Мисандей, за сир Баристан и Резнак, и Скааз Бръснатото теме. „Дали се боят, че съм умряла? Отлетях на гърба на дракон. Дали си мислят, че ме е изял?“ Зачуди се дали Хиздар все още е крал. Короната му бе дошла от нея, можеше ли да я опази в нейно отсъствие? „Искаше смъртта на Дрогон. Чух го. Убийте го, крещеше, убийте го, а на лицето му се бе изписала похотлива страст.“ А Белвас Силния беше паднал на колене, задъхан и разтреперан. „Отрова. Трябва да е било отрова. Захаросаните скакалци. Хиздар ме подканяше да ги опитам, но Белвас ги изяде всичките.“ Беше направила Хиздар свой крал, взела го беше в леглото си, отворила беше за него бойните ями, нямаше никаква причина да иска смъртта й. Но кой друг можеше да е? Резнак, напарфюмираният й сенешал? Юнкайците? Синовете на Харпията?
Някъде в далечината зави вълк. Звукът я натъжи и я накара да се почувства самотна, но не по-малко гладна. Докато луната се издигаше над степта, Дани най-сетне потъна в неспокоен сън.
Сънуваше. Всичките й грижи я бяха оставили, а и всичките й болки, и тя сякаш се рееше в небето. Летеше, кръжеше, смееше се, танцуваше, а звездите кръжаха около нея и шепнеха тайни в ухото й.
— За да идеш на север, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да тръгнеш на изток. За да идеш напред, трябва да се върнеш назад. За да докоснеш светлината, трябва да минеш под сянката.
— Куайте? — извика Дани. — Къде си, Куайте?
И я видя. „Маската й е от звездна светлина.“
— Помни коя си, Денерис — шепнеха звездите с женски глас. — Драконите знаят. А ти?
На сутринта се събуди вкочанена, ожулена и схваната, мравки бяха плъзнали по ръцете, краката и лицето й. Щом разбра какво са, изрита стръковете суха кафява трева, послужили й за постеля и завивка, и се изправи с усилие. Беше нахапана навсякъде, малки червени точици, сърбящи и възпалени. „Откъде се взеха всичките тези мравки?“ Дани ги изтупа от ръцете, краката и корема си. Прокара длан по голия череп, където косата й бе изгоряла, и напипа още мравки по главата си, а една пълзеше по тила й. Изтупа ги и ги стъпка с босите си крака. Бяха толкова много…
Оказа се, че мравунякът им е от другата страна на зида. Зачуди се как са успели да я намерят. За тях тези разкъртени камъни сигурно изглеждаха огромни като Вала на Вестерос. „Най-голямата стена на света“, често казваше брат й Визерис, горд все едно, че той го е построил.
Визерис й разказваше за рицари толкова бедни, че спели под старите живи плетове покрай пътищата на Седемте кралства. Дани бе готова да даде много и много за един хубав плет. „За предпочитане без мравуняк.“
Слънцето едва бе започнало да изгрява. Няколко ярки звезди се бяха задържали в кобалтовото небе. „Може би една от тях е хал Дрого, язди огнения си жребец в нощните земи и ми се усмихва отгоре.“ Драконов камък все още се виждаше над тревите. „Изглежда толкова близо. Трябва вече да съм се отдалечила на левги, но сякаш бих могла да се върна за час.“ Искаше й се да легне отново, да затвори очи и да се отдаде на съня. „Не. Трябва да продължа. Потокът. Просто следвай потока.“
Постоя малко, докато се ориентира. Нямаше да е добре да тръгне в грешна посока и да загуби поточето.