„Да“, отвърна тревата с тъга.
— Ти ме целуна. Не бях казала, че можеш, но го направи. Продаде ме на враговете ми, но беше искрен, когато ме целуна.
„Дадох ти добър съвет. Запази копията и мечовете си за Седемте кралства, така ти казах. Остави Мийрийн на мийрийнците и иди на запад, казах. Не ме послуша.“
— Трябваше да взема Мийрийн или да гледам как децата ми умират от глад в похода. — Дани все още виждаше в ума си дирята от трупове, която бе оставила зад себе си, докато прекосяваше Червената пустош. Не беше гледка, която й се щеше да види отново. — Трябваше да взема Мийрийн, за да нахраня хората си.
„Взе Мийрийн, но се задържа.“
— За да бъда кралица.
„Ти си кралица — каза мечокът й. — Във Вестерос.“
— Пътят е толкова дълъг — оплака се тя. — Бях уморена, Джора. Бях уморена от война. Исках да отдъхна, да се смея, да садя дървета и да гледам как растат. Аз съм само едно младо момиче.
„Не. Ти си кръвта на дракона.“ Шепотът ставаше все по-смътен, сякаш сир Джора изоставаше след нея. „Драконите не садят дървета. Помни това. Помни коя си, за какво си създадена. Помни думите си.“
— Огън и кръв — каза Дани на люшкащата се трева.
Под крака й се обърна камък. Тя се олюля и падна на колене, изплака от болка с напразната надежда, че мечокът й ще я подхване, ще й помогне да се вдигне на крака. Когато извърна глава, за да погледне, видя само вадичка кафява вода… и тревата, която леко се движеше. „Вятърът — каза си, — вятърът я люлее.“ Само че не духаше никакъв вятър. Слънцето грееше отгоре, светът бе тих и горещ. Мушици бръмчаха из въздуха, водно конче се рееше над потока. А тревата се, движеше, макар да нямаше никаква причина да се движи.
Напипа камък, голям колкото юмрука й, и го измъкна от калта. Беше слабо оръжие, но по-добро от празна ръка. С крайчеца на окото си видя как тревата отново се раздвижи, вдясно от нея. Люшкаше се и се покланяше ниско като пред крал, но никакъв крал не се появи. Светът беше зелен и пуст. Светът беше зелен и тих. Светът беше жълт и умиращ. „Трябва да стана — каза си. — Трябва да вървя. Трябва следвам потока.“
През тревата доехтя сребърен звън.
„Звънчета“, помисли Дани с усмивка и си спомни хал Дрого, нейното слънце и звезди, и звънчетата, които заплиташе в косата си. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев, когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи, когато утробата ми се съживи отново и родя живо дете, хал Дрого ще се върне при мен.“
Но ни едно от тези неща не се беше случило. „Звънчета“, помисли Дани отново. Кръвните й ездачи я бяха намерили.
— Аго — прошепна тя. — Джого. Ракаро.
Зеленото море се разтвори. Появи се ездач. Плитката му беше черна и лъскава, кожата му тъмна като излъскана мед, очите му — като два горчиви бадема. Звънчета пееха в косата му. Носеше колан с бронзова тока и червен елек, аракх на едното бедро и бич на другото. Ловен лък и колчан стрели висяха от седлото му.
„Един ездач, и сам. Съгледвач.“ Ездач, който яздеше пред халазара, за да намери дивеча и добрата зелена трева, и да надуши врагове, ако се крият някъде. Намереше ли я тук, щеше да я убие, да я изнасили или пороби. В най-добрия случай щеше да я върне при стариците на дош халеен, където се очакваше да идат добрите халееси, щом техните халове умрат.
Но не я видя. Тревата я скриваше, а той гледаше другаде. Дани проследи погледа му и видя полетялата сянка с широко разперените криле. Драконът беше на цяла миля, но съгледвачът стоеше на място замръзнал, а конят му зацвили от страх. След това сякаш се събуди от сън, обърна коня и препусна в галоп през високата трева.
Дани погледа след него. Когато тропотът на копитата заглъхна, тя започна да вика. Вика, докато не прегракна… и Дрогон дойде, и изригна облаци дим. Тревата му се поклони ниско. Дани скочи на гърба му. Вонеше на кръв, на пот и страх, но всичко това бе маловажно.
— За да продължа напред, трябва да се върна — каза тя.
Босите й крака се стегнаха около врата на дракона. Срита го и Дрогон се понесе в небето. Бича й го нямаше, затова го насочи с крака и ръце на североизток, накъдето бе заминал съгледвачът. Дрогон се понесе натам на драго сърце — сигурно беше надушил страха на ездача.
След десетина мига подминаха дотрака, препускаш, далече долу в галоп. Вдясно и вляво Дани зърна места, където тревата бе изгоряла на пепел. „Дрогон е идвал насам преди“, осъзна тя. Следите от лова му бяха осеяли зеленото тревно море като верига от сиви острови.