— Кучето се държи като господаря си — заяви Мейс Тирел. — Черни наметала щяха да им отиват, съгласен съм. Няма да търпя такива мъже в градската стража. — Сто от неговите мъже от Планински рай бяха добавени към златните плащове, но негово благородие явно бе решил да се противопоставя на всякакво вмъкване на западняци за равновесие.
„Колкото повече му давам, толкова повече иска.“ Кеван Ланистър започваше да разбира защо Церсей толкова негодуваше против Тирел. Но сега не беше моментът да се предизвиква открит спор. Рандил Тарли и Мейс Тирел бяха довели войски в Кралски чертог, докато най-добрата част от силата на дома Ланистър оставаше в Речните земи и бързо се стапяше.
— Хората на Планината винаги са били здрави бойци — каза той с помирителен тон, — а може да ни потрябва всеки меч срещу тези наемници. Ако това наистина е Златната дружина, както твърдят осведомителите на Кибърн…
— Наричайте ги както искате — каза Рандил Тарли. — Все пак не са нищо повече от авантюристи.
— Може би — каза сир Кеван. — Но колкото повече не обръщаме внимание на тези „авантюристи“, толкова по-силни стават. Поръчали сме да приготвят карта. Карта на нахлуванията. Велик майстер?
Картата беше красива, нарисувана на най-фин велен и голяма колкото цялата маса.
— Тук. — Пицел посочи с петнистата си ръка. Там, където ръкавът на халата му се повдигна, се показа бледа плът, провиснала от ръката под лакътя. — Тук и тук. По целия бряг и на островите. Тарт, Каменните стъпала, дори Естермонт. А вече имаме сведения и че Конингтън се придвижва към Бурен край.
— Стига да е Джон Конингтън — изтъкна Рандил Тарли.
— Бурен край. — Лорд Мейс Тирел изсумтя. — Не може да вземе Бурен край. Освен ако не е Егон Завоевателя. А и да го вземе, какво толкова? Сега го държи Станис. Да минава замъкът от един претендент на друг, защо трябва да ни притеснява това? Ще го завладея отново, след като се докаже невинността на дъщеря ми.
„Как можеш да го завладееш отново, като изобщо не си го завладявал?“
— Разбирам, милорд, но…
Тирел не го остави да довърши.
— Тези обвинения срещу дъщеря ми са мръсни лъжи. Питам отново, защо трябва да играем този шутовски фарс? Накарайте крал Томен да заяви, че дъщеря ми е невинна, сир, и да сложим край на тази глупост тук и веднага.
„Направи го, и клюките ще преследват Марджери до края на живота й.“
— Никой не се съмнява в невинността на дъщеря ви, милорд — излъга сир Кеван, — но негова висша святост настоява за съд.
Лорд Рандил изсумтя.
— В какво сме се превърнали, щом крале и висши лордове трябва да танцуват на цвърченето на врабци?
— Имаме врагове отвсякъде, лорд Тарли — напомни му сир Кеван. — Станис е на север, железните на запад, наемните на юг. Опълчим ли се на Върховния септон, ще потече кръв и в канавките на Кралски чертог. Ако ни видят като опълчили се на боговете, това само ще привлече благочестивите в прегръдката на един или друг от тези кандидат-узурпатори.
Мейс Тирел остана непреклонен.
— Щом Пакстър Редвин измете железните от морето, синовете ни ще върнат Щитовете. Снеговете ще го направят за Станис или Болтън. Колкото до Конингтън…
— Ако е той — каза лорд Рандил.
— … колкото до Конингтън — повтори Тирел, — какви битки е печелил досега, че да се страхуваме от него? Можеше да сложи край на бунта на Робърт при Каменните стъпала. Не успя. Златната дружина също винаги се е проваляла. Някои може да се втурнат да се съюзят с тях, да. Толкова по-добре за кралството, че ще се отърве от такива глупаци.
За жалост сир Кеван не споделяше неговата увереност. Беше познавал бегло Джон Конингтън — горд младеж, най-упоритият от шумната компания млади лордчета, които се бяха събрали около принц Регар Таргариен и се надпреварваха да спечелят височайшето му благоволение. „Нагъл, но способен и енергичен.“ Това, както и уменията му във военното изкуство, бе причината лудият крал Ерис да го назначи за своя Ръка. Бездействието на стария лорд Мериуедър бе позволило бунтът да пусне корен и да се разпространи и Ерис искаше някой млад и деен, който да не отстъпва на младостта и енергията на Робърт.