— Жена ти… смяташ ли да я доведеш в двора?
— Не. — Дорна беше стеснителна душа, никога не се чувстваше свободно с приятели и роднини. Беше се справила добре с децата им, мечтаеше да има внуци, молеше се седем пъти на ден, обичаше везмото и цветята. В Кралски чертог щеше да се чувства щастлива колкото някое от котетата на Томен в гнездо на пепелянки. — Тя не обича пътуванията. Ланиспорт е мястото й.
— Една разумна жена си знае мястото.
Не му прозвуча добре.
— Кажи какво имаш предвид.
— Мисля, че го казах. — Церсей вдигна чашата. Момичето с луничките я напълни отново. Тогава се появиха сладкишите с крем и разговорът взе по-лек обрат. Едва след като Томен и котенцата му бяха придружени до кралската спалня от сир Борос, заговориха за процеса й.
— Братята Озни няма да стоят безразлично и да гледат как умира — предупреди го Церсей.
— Не го и очаквах. Заповядах да ги арестуват.
Това сякаш я стъписа.
— За какво престъпление?
— Разврат с кралица. Според негова върховна святост си изповядала, че си спала с двамата — забрави ли?
Тя се изчерви.
— Не. Какво ще направиш с тях?
— Ще идат на Вала, ако признаят вината си. Ако отрекат, могат да се изправят срещу сир Робърт. Такива мъже изобщо не трябваше да се издигат толкова високо.
Церсей наведе глава.
— Аз… погрешно ги прецених.
— Доста мъже прецени погрешно, изглежда.
Можеше да каже още, но тъмнокосата послушница със закръглените бузки влезе и съобщи:
— Милорд, милейди, съжалявам, че ви прекъсвам, но долу има едно момче. Великият майстер Пицел моли за присъствието на лорд-регента веднага.
„Черни криле, черни слова“, помисли сир Кеван. Възможно ли беше Бурен край да е паднал? Или може би беше вест от Болтън в Севера?
— Може да е вест за Джайм — каза кралицата.
Имаше само един начин да се разбере. Сир Кеван стана.
— Моля да ме извиниш.
Преди да напусне, се смъкна на коляно и целуна ръката на племенницата си. Ако Мълчаливия великан я провалеше, това можеше да е последната целувка, която щеше да е познала.
Пратеникът се оказа осем или деветгодишно момче, увито в толкова кожи, че приличаше на мече. Трант го бе задържал да чака на подвижния мост, вместо да го пусне в Стегата на Мегор.
— Иди намери огън, момко — каза му сир Кеван и лепна петак в ръката му. — Знам пътя до гарванарника достатъчно добре.
Снегът най-сетне беше спрял. Зад дрипавите облаци пълната луна се рееше тлъста и бяла като снежна топка. Звездите светеха студени и далечни. Когато сир Кеван тръгна през вътрешния двор, замъкът му се стори чуждо място — на всяка цитадела и кула бяха израснали ледени зъби и всички познати пътеки бяха изчезнали под бяла завивка. Висулка, дълга колкото копие, падна и се пръсна в краката му. „Есен в Кралски чертог — помисли той мрачно. — Какво ли трябва да е горе на Вала?“
Отвори му от слугинче, мършаво същество в обшит с кожа халат, твърде голям за нея. Сир Кеван изтупа снега от ботушите си, смъкна наметалото си и й го хвърли.
— Великият майстер ме очаква.
Момичето кимна, строго и мълчаливо, и посочи към стълбището.
Покоите на Пицел се намираха под гарванарника, няколко просторни стаи, пълни с рафтове с билки, мехлеми и отвари, и лавици, отрупани с книги и свитъци. Сир Кеван винаги ги беше намирал за неприятно затоплени. Не и тази нощ. След като мина през вратата, студът бе осезаем. Само черна пепел и гаснещи въглени бяха останали от огнището в камината. Няколко мъждукащи свещи хвърляха локви мътна светлина.
Останалото бе загърнато в сянка… освен под отворения прозорец, където на лунната светлина блещукаха ледени кристали, завихрени от вятъра. На стола до прозореца клечеше гарван: бял, огромен, с настръхнали пера. Най-големият гарван, който Кеван Ланистър бе виждал. По-голям от всеки ловен ястреб в Скалата на Кастърли, по-голям от най-големия бухал. Навяваният сняг танцуваше около него, а луната го багреше със сребро.
„Не сребро. Бяло. Птицата е бяла.“
Белите гарвани не носеха съобщения като черните си братовчеди. Когато тръгнеха от Староград, целта бе само една: да възвестят промяна на сезони.
— Зима — каза сир Кеван. Думата остави бяла мъгла във въздуха. Той се извърна от прозореца.
Нещо го блъсна в гърдите, твърдо като великански юмрук. Отне дъха му и го накара да залитне назад. Белият гарван хвръкна, белите криле изплющяха в главата му. Сир Кеван се смъкна на стола под прозореца. „Какво… кой…“ В гърдите му, почти до перата, се беше забила метална стрела. „Не. Не, така умря брат ми.“ Кръв се процеждаше около металната пръчка.