Запали фенера, потръпвайки от студ, след което се обърна към вътрешността на къщата. Познаваше всеки сантиметър от нея като петте си пръста. Всеки рафт с книги по стените, всяка ръчно издялана украса по тях.
Никога не бе притежавал кой знае какви мебели. Два високи долапа — един за малкото му дрехи и един за храната му. Имаше и поставка за телевизора, както и етажерки за книгите, и това беше всичко. Като някогашен римски роб, Зарек не бе свикнал на много.
Вътре беше толкова студено, че можеше да види дъха си да излиза дори през шала и докато се оглеждаше наоколо, той се намръщи неволно при вида на компютъра и телевизора… които несъмнено трябваше да бъдат размразени, преди отново да може да бъдат използвани.
При положение че в тях не беше проникнала влага.
Тъй като нямаше никакво желание да се тревожи за това, той отиде в кухненския килер в задната част на колибата, където нямаше нищо друго, освен консерви. Много отдавна беше разбрал, че ако мечките и вълците надушат храна, не след дълго ще му цъфнат на гости, а той нямаше никакво желание да ги убива, само защото бяха гладни и глупави.
Взе си свинско с боб, както и отварачката за консерви, и се настани на пода. Майк беше отказал да му даде нещо за ядене по време на тринайсетчасовия полет от Ню Орлиънс до Феърбанкс — твърдеше, че не искал да рискува да го изложи на лъчите на слънцето, ако отвори пътническата кабина.
Всъщност скуайърът беше задник, а Зарек беше свикнал да гладува.
— А, страхотно — промърмори той, когато отвори консервата и откри, че бобът вътре беше замръзнал. За миг се поколеба дали да не извади пикела си, но после се отказа. Не беше чак толкова гладен, че идеята за свинско с боб на клечка да му се стори привлекателна.
С отвратена въздишка той отвори вратата и запрати консервата възможно най-далеч в гората.
Затваряйки бързо, преди лъчите на зората да са проникнали в колибата, той се разрови в сака, докато откри мобилния си телефон, MP3 плейъра и лаптопа. Мушна телефона и плейъра в панталона си, така че топлината на тялото му да ги предпази от замръзване. След това сложи лаптопа настрани, за да запали печката.
Отиде в отсрещния ъгъл, взе няколко от издяланите дървени трески, които беше натрупал там, и се върна, за да ги сложи в печката.
Отвори желязната вратичка и спря.
Вътре имаше мъничка норка с три новородени малки. Майката, разгневена от това натрапничество, изсъска предупредително, докато двамата се взираха един в друг.
Зарек изсъска в отговор.
— Човече, направо не мога да повярвам! — измърмори той сърдито.
Норката трябва да се беше вмъкнала през кюнеца, намествайки се вътре, докато него го нямаше. Печката вероятно все още е била топла, когато тя я е открила, а вътрешността й беше изключително сигурно място да си свие гнездо.
— Най-малкото, което можеше да сториш, е да доведеш със себе си петдесетина от твоите другарчета. Не бих отказал едно ново палто.
Норката оголи зъби.
Раздразнен, Зарек затвори вратичката и върна подпалките обратно върху купчината в ъгъла. Може и да беше задник, но дори той не би ги изхвърлил навън. Като безсмъртен, той щеше да преживее студа. Майката и малките — нямаше.
Взе лаптопа и като го мушна под дрехите си, за да е на топло, отиде в ъгъла, където беше сламеникът му. Докато лягаше, си помисли дали да не спи под земята, където беше по-топло, но после си каза — защо да се хаби?
Щеше да се наложи да премести печката, за да стигне до скритото си подземие, което отново щеше да обезпокои майката норка.
По това време от годината денят не траеше дълго. До залез-слънце оставаха само няколко часа, а той беше повече от свикнал с тази замръзнала пустош.
Веднага щом можеше, щеше да отиде в града за продукти и нов генератор. Придърпа завивките и кожите около себе си и изпусна дъх в дълга, уморена въздишка. След това затвори очи и остави ума си да се върне на събитията от изминалата седмица.
Благодаря ти, Зарек.
Стисна зъби, когато си спомни лицето на Съншайн Рънингуолф. Големите й тъмнокафяви очи бяха невероятно съблазнителни, а и изобщо не приличаше на кльощавите като манекенки жени, които повечето мъже предпочитаха; тя имаше апетитно, закръглено тяло, което го караше да се възбужда само от присъствието и.
Човече, трябваше да опита шията й, докато имаше възможност. Все още не беше сигурен защо не бе опитал кръвта й. Тя като нищо щеше да му държи топло дори сега.