Начаса устата на Зарек беше пресъхнала. Не, невъзможно бе да е чул правилно.
Карлия ридаеше несдържано, докато една от прислужничките и се опитваше да я успокои.
— Да. Той ми причини това.
В този миг Зарек се бе осмелил да я погледне, неспособен да повярва лъжата и. След всичко, което беше сторил за нея…
След побоя, който беше понесъл от любовника й, за да я защити. Как можеше да му причини това?
— Господарке.
Теодосий го беше изритал яростно в главата, слагайки край на думите му.
— Млъквай, презряно псе. — След това се бе обърнал към жена си. — Казах ти, че трябваше да го оставиш в помийната му яма. Виждаш ли какво става, когато се смилиш над същества като това?
А после беше повикал стражите.
Без никакво бавене Зарек беше извлечен от стаята и отведен пред властите. Опитал се бе да ги убеди, че е невинен, ала римското право почиваше върху един основен принцип — виновен до доказване на противното.
Думата му на роб не струваше нищо пред тази на Карлия.
Само за седмица римските съдии бяха успели да изтръгнат от него пълни самопризнания.
Той би казал всичко, само и само да ги накара да престанат с жестоките изтезания.
Никога през живота си не бе познал повече болка от тази, която бе изпитал тази седмица. Дори жестокостта на баща му не можеше да се сравнява с инструментите на римската власт.
И ето че беше осъден. Той, девственият роб, който никога не бе докосвал женска плът по какъвто и да било начин, щеше да бъде екзекутиран за изнасилване на господарката си.
— Измъкнаха ме от килията и ме преведоха през града, където всички се бяха събрали, за да ме заплюят — прошепна той глухо на Астрид. — Крещяха обиди и ме замеряха с развалена храна, наричайки ме с всякакви имена, за каквито би могла да се сетиш. Войниците ме развързаха от каруцата и ме завлякоха насред тълпата. Опитаха се да ме изправят, ала и двата ми крака бяха счупени. В крайна сметка ме оставиха така, на четири крака, за да може тълпата да ме убие с камъни. Знаеш ли, все още ги усещам как се сипят върху тялото ми. Чувам как тълпата ми казва да умра.
Астрид се бореше за въздух, докато той довършваше разказа си.
— Толкова съжалявам, Зарек — прошепна тя, разкъсвана от болка за него.
— Не искам снизхождението ти — изръмжа той.
Астрид се облегна на него и долепи устни до бузата му.
— Вярвай ми, не е това. Никога не бих могла да изпитвам снизхождение към някого с твоята сила.
— Аз не съм силен.
— Напротив. Не знам как си понесъл болката на живота си. Аз винаги съм се чувствала сама, но не и по този начин.
Зарек се поотпусна мъничко, докато тя все така се притискаше в него. Щеше й се да можеше да го види в този миг. Да прочете чувствата в тъмните му очи.
— Знаеш ли, аз не съм луд наистина.
Астрид се усмихна.
— Знам, че не си.
От гърдите му се откъсна дълга уморена въздишка.
— Защо не тръгна с Джес, когато имаше възможност? Сега можеше да си в безопасност.
— Ако те оставя, преди присъдата да е била изречена, мойрите ще те убият.
— Е, и?
— Не искам да умреш, Зарек.
— Все това повтаряш, а аз още не знам защо.
Защото те обичам. Думите заседнаха в гърлото й. Отчаяно й се искаше да има смелостта да ги изрече на глас, ала знаеше, че той няма да го приеме.
Не и нейният принц от приказките.
Щеше да изръмжи и да я отблъсне, защото в неговия ум подобно нещо не съществуваше.
Той не го разбираше. И Астрид не бе сигурна дали някога ще го разбере. Така искаше да го прегърне. Да го утеши.
А най-вече искаше да го обича. По начин, който я изпълваше едновременно с болка и с усещането, че лети.
Дали Зарек някога щеше да позволи тя, или който и да било, да го обича?
— Какво бих могла да ти кажа, за да ми повярваш? — попита тя в отговор. — Ще се изсмееш, ако ти кажа, че ме е грижа за теб. Ще си тръгнеш ядосан, ако ти кажа, че те обичам. Така че ти ми кажи защо не искам да умреш.
Тя усети как мускулите на челюстта му се раздвижиха под ръката и.
— Иска ми се да можех да те изведа оттук, принцесо. Не е нужно да бъдеш с мен.
— Не, Зарек, не е. Ала аз искам да бъда с теб.
Зарек потръпна, докато тя изричаше най-красивите думи, които беше чувал в живота си.
Тя го удивяваше. Между тях вече не се издигаха никакви стени. Никакви тайни. Тя го познаваше така, както никой друг.