И не беше отвратена от него.
Зарек не я разбираше.
— Дори аз не искам да бъда със себе си през повечето време. Защо ти искаш?
Тя го смушка лекичко.
— Кълна се, ти си като тригодишно дете. Защо? Защо? Защо? Защо небето е синьо? Защо сме тук? Защо кучето ми има козина? Някои неща просто са такива каквито са, Зарек. Не е нужно да виждаш смисъла в тях. Просто ги приеми.
— А ако не мога?
— Тогава имаш по-големи проблеми от това, че Танатос иска смъртта ти.
Зарек помисли над думите и. Можеше ли да приеме онова, което тя му предлагаше?
Осмеляваше ли се?
Не знаеше как да бъде приятел. Не знаеше как да се смее от удоволствие или да бъде мил.
За някой, който беше на повече от две хиляди години, той наистина знаеше съвсем малко за живота.
— Кажи ми, принцесо. Откровено. Каква ще бъде присъдата ти?
Тя отговори без никакво колебание:
— Ще те оправдая, ако мога.
Думите й го накараха да се изсмее горчиво.
— Бях осъден за нещо, което не бях извършил, и оправдан, за онова, което бях. В това има нещо нередно.
— Зарек…
— А и дали ще приемат присъдата ти сега? — прекъсна я той. — Едва ли можеш да бъдеш наречена безпристрастна, нали?
— Аз. — Астрид се замисли над думите му. — Ще я приемат. Просто трябва да открием начин да им докажем, че е безопасно да бъдеш край други хора.
— Ти самата не звучиш особено сигурна в това, принцесо.
Не беше. Нито веднъж през вечността не беше нарушавала обещанието си за безпристрастност.
А ето че със Зарек го беше сторила.
— Легни, Зарек — каза тя, подръпвайки го за рамото. — И двамата трябва да си починем.
Зарек го стори. За негово огорчение и удоволствие, тя сложи глава на гърдите му и се сгуши в него.
Никога досега не беше държал жена по този начин и се улови, че прокарва пръсти през дългата й руса коса. Наклони глава, за да може да я погледне.
Беше затворила очи и разсеяно описваше кръгчета около зърното му, което беше кораво и набъбнало под черната му тениска.
Близостта, която чувстваше, не можеше да бъде описана с думи. Ако знаеше как, би поискал да останат така завинаги. Ала мечтите и надеждите му бяха също така чужди, както и любовта и нежността.
За разлика от нея, той не виждаше бъдеще.
Единственото, което виждаше съвсем ясно, беше собствената си смърт.
Дори ако Танатос не го убиеше, нямаше смисъл да си мечтае, че би могъл да остане с Астрид.
Тя беше богиня, той — роб.
Той имаше място в света и толкова, колкото и в света на смъртните.
Сам. Открай време беше сам. И такъв щеше да си остане.
Нямаше значение дали ще се спаси от Танатос. Живееше единствено за да се увери, че тя е в безопасност.
Зарек въздъхна и като затвори очи, се насили отново да заспи.
Астрид слушаше как Зарек спи. Ръката му беше заровена в косата й и дори насън, той я държеше толкова здраво, сякаш го беше страх да я пусне.
Искаше й се отново да може да проникне в главата му. Поне за миг отново да се взре в очите му с цвят на нощ и да види красотата на своя тъмен воин.
Ала не лицето и тялото му я караха да гори за него.
А мъжът, който той бе в смазаното си наранено сърце. Онзи, който можеше да твори поезия и изкуство. Онзи, който криеше уязвимостта си зад язвителност и хапливи забележки.
И тя го обичаше. Дори когато беше гаден и неприязнен. Дори когато беше гневен.
Но нали това беше част от него, която тя разбираше.
Как би могъл който и да било да изтърпи толкова болка, без да бъде белязан от нея?
Какво ли щеше да стане с него сега?
Дори ако тя успееше да наложи присъдата си, съмняваше се, че Артемида някога ще му позволи да напусне Аляска.
Той завинаги щеше да остане пленник в това място.
Астрид потрепери при мисълта за неговата изолация.
Ами тя?
Как би могла да се върне към живота си без него? Харесваше и да бъде с него. Той беше забавен по един някак пикантен начин.
— Астрид?
Тя повдигна глава, изумена да чуе името си от неговата уста. За първи път го използваше извън сънищата и. Дори не си бе дала сметка, че е буден.
— Да?
— Прави любов с мен.
Астрид затвори очи и се наслади на тези думи така, както и на името си преди малко.
Едната и вежда подскочи дяволито нагоре.