Целуна я отново и засили тласъците си, търсейки своя ритъм. А когато го откри, не затвори очи. Вместо това погледна надолу към жената, която му го беше дала.
Дишайки накъсано, тя лежеше под него, очите и — невиждащи, допирът и — омагьосващ.
И в този миг Зарек разбра, че няма нищо, което не би сторил за нея. Ако го помолеше, би минал през огньовете на ада просто за да я види да се усмихва.
И това го накара да изругае.
— Зарек?
Той стисна зъби и се отдръпна от нея.
— Какво?
Тя улови брадичката му и като завъртя лицето му към своето, го целуна пламенно.
— Никога не се извръщай от мен.
Зарек не можеше да диша, усещайки я с всяка нишка на съществото си. Голото й дупе беше влажно до слабините му, кожата й, долепена до неговата — влажна.
Ала онова, което го възпламеняваше, беше топлината на устните и дъха й. Огънят на неустрашимата и воля. Той го изгаряше, изпепелявайки векове на болка и самота.
— „Знаеш ли… моето цветче… — прошепна Зарек. — Аз съм отговорен за него! — Той я целуна нежно. — То няма дори четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят.“
Астрид го слушаше как цитира „Малкият принц“.
— Защо толкова обичаш тази книга? — попита тя.
— Защото искам да чуя звънчетата, когато вдигна очи към небето. Искам да се смея, но не знам как.
Устните на Астрид потръпнаха от тъга. Това беше поуката на книгата. Да напомни на хората, че е добре да те е грижа и че когато допуснеш някого в сърцето си, никога не си наистина сам. Даже най-простичкото нещо като това, да вдигнеш очи към небето, може да ти донесе утеха, дори ако онзи, когото обичаш, е далеч от теб.
— Ами ако аз те науча да се смееш?
— Ще бъда опитомен.
— Наистина ли? Или ще бъдеш овцата с намордник без кожено ремъче, която яде розата, макар да не трябва? Някак ми се струва, че дори опитомен, ти пак няма да можеш да бъдеш контролиран.
И тогава Астрид почувства най-невероятното нещо. Устните на Зарек помръднаха под дланта и.
— Усмихваш ли се?
— Усмихвам се, принцесо. Но не широко. Не се виждат никакви зъби.
— Нито дори кучешки?
— Нито дори кучешки.
Тя се приведе напред и отново го целуна.
— Обзалагам се, че изглеждаш страхотно, когато се усмихваш.
Той изсумтя при тези думи и й помогна да се облече.
След това Астрид отново се сгуши в него и се заслуша в ритъма на сърцето му. Харесваше и този звук, усещането от силата му под нея.
Въпреки че животът им беше в опасност, тя се чувстваше странно сигурна тук.
С него.
Или поне така си мислеше.
Някъде над тях в тишината изведнъж се разнесе особен дращещ звук.
Зарек рязко вдигна глава.
— Какво има? — прошепна тя.
— Горе в колибата ми има някой.
Астрид усети, че я обзема ужас.
— Мислиш ли, че е Танатос?
— Да.
Той я отмести нежно от себе си и я изправи до стената. Ужасена, Астрид остана съвършено неподвижна, заслушана в неговите движения и тези отгоре.
Зарек взе една граната, но после размисли. Последното, което искаше, бе двамата да бъдат хванати като в капан под земята. Извади резервния си комплект сребърни нокти, които покриваха всеки от пръстите на лявата му ръка, след което пое по коридора, отвеждащ към капака под печката.
Над главата му се разнесоха леки стъпки.
Проклятие.
А после се възцари тишина. Зарек се напрегна, мъчещ се отчаяно да чуе кой е там горе и какво прави.
Изведнъж въздухът зад него се раздвижи и по гърба му полази странна тръпка. Той се обърна, очаквайки да види Астрид.
Ала не беше тя.
13
Зад него стоеше странна жена демон с дълга руса коса, заострени уши и големи прилепови крила. Беше сладка по един адски странен начин.
Взираше се в него, без да помръдне.
Зарек нападна, ала вместо да се бие, тя изписка и се втурна към дъното на пещерата.
Зарек я последва с намерението да я спре, преди да е стигнала до Астрид, но не можа.
Демонът се втурна право към нея и за учудване на Зарек, се скри зад Астрид, поставяйки я между тях двамата, обвила крила около тялото си, сякаш за да се защити.
Демонът сложи ръка върху рамото на Астрид, гледайки го предпазливо.
— Кажи му да ме остави на мира, Астрид. Иначе ще трябва да го направя на барбекю и акри страшно ще ми се разсърди. А аз не искам акри да ми се сърди.