— Видя ли? Ето защо е бил заточен. Кучката богиня не искаше акри да я напусне, затова се съгласи да остави Зарек да живее тук, стига около него да няма други хора.
Сими огледа потискащия тунел.
— Честно казано, лично аз бих предпочела да съм мъртва. Това място е по-скучно от Катотерос, а досега не знаех, че е възможно да съществува място, по-скучно от Катотерос. Но ето че съм грешала. Следващия път, когато акри ми каже, че вкъщи не било чак толкова зле, може и да му повярвам. Та тук нямате дори сносна храна. Нито пък телевизор.
Зарек отстъпи назад, вперил празен поглед в стената, мъчейки се да си спомни миналото, докато Сими продължаваше да бъбри безспир.
И до днес чуваше писъците на селяните, ала сега се зачуди…
Чии писъци чуваше в действителност?
Астрид се приближи пипнешком. Топлината на присъствието и се просмука в тялото му. Нещо в допира и винаги го разтърсваше и го изпълваше с желание да потърси опора в нея.
Да я докосне.
— Добре ли си? — попита тя.
— Не, всъщност не съм. Искам да знам какво се е случило с мен в онази нощ.
Астрид кимна, сякаш го разбираше.
— Сими, може ли да се направи нещо, което да развали сто реното от Ахерон с паметта на Зарек?
— Не. Акри е непогрешим. Е, с изключение на едно-две неща, ама за тях не говорим, защото това дразни акри. Харесва ми тази дума — „непогрешим“. Също като мен. Непогрешима.
— Тогава, значи, е безнадеждно — промълви Зарек тихичко. — Нямам никакво доказателство, че съм невинен, и никога няма да разбера какво се е случило там.
— Аз не бих била толкова сигурна — усмихна му се Астрид. — Недей да се предаваш все още, Зарек. Ако открием доказателство за думите й, решението ми ще бъде прието. Ти си невинен. Никой няма да може да възрази. Сестрите ми няма да допуснат да бъдеш осъден несправедливо.
Зарек издаде презрителен звук.
— Бях невинен и когато ме убиха с камъни, принцесо. Ще ме извиниш, ако нямам кой знае каква вяра в правосъдието на сестрите ти.
Астрид преглътна. Вярно бе — нерядко невинните също страдаха. Майка й и сестрите й омаловажаваха този факт, като твърдяха, че така било във Вселената, макар че майка и действително се опитваше да въздаде справедливост на всички.
Ала понякога наистина се случваха несправедливи неща. Нямаше как да си затвори очите за това.
Зарек беше съвършеният пример.
Все пак той трябваше да знае истината за случилото се с него. Заслужаваше поне това.
— Сими? Има ли начин да покажеш на Зарек какво се е разиграло през онази нощ?
Сими се замисли, опряла показалец в бузата си.
— Ами предполагам. Акри не спомена, че не бива да му „показвам“ нищо, каза само, че не бива да говоря с него.
Астрид се усмихна. Сими открай време тълкуваше нарежданията на Ахерон изключително буквално.
— Ще го направиш ли? Моля те!
Сими се приближи до Зарек и улови брадичката му в шепа.
Зарек понечи да възрази, но в този миг нещо сякаш преля в него от ръката й и го задържа като вкаменен.
Сими наклони лицето му, така че той да се взре в очите и, които сега бяха жълто-червени, и там Зарек видя миналото.
Всичко около него избледня, останаха единствено очите на Сими. Образите проблясваха в зениците й и оттам — направо в ума му. Не си спомняше нищо от това да се е случило. Беше, като да гледа филм, направен от собствения му живот.
Видя пламъците, които изпепеляваха селото му. Пръснатите навсякъде тела. Картини, които го преследваха от векове. Ала това не беше всичко, което видя този път.
Имаше още…
Забравени образи, които му бяха отнети.
Видя как открива случилото се в селото му. Объркан. Разгневен. Злото вече беше сторено; той не беше отговорен за него.
Някой друг беше идвал тук преди него.
Видя старата жена и как я взема в ръцете си, както всеки път. Само че този път тя каза много повече от обичайното си обвинение. „Смъртта дойде да те търси. Уби всички, защото искаше да му кажем къде живееш. Ние не знаехме и това го ядоса.“ Старческите й очи горяха с омраза и укор. „Защо не дойде? Ти си виновен. Трябваше да ни защитиш, а ти ни уби. Ти уби дъщеря ми.“
Зарек видя лицето на старата жена. Отново почувства яростта си заради онова, което деймоните бяха направили…
Сърцето му заби лудешки, когато изведнъж осъзна истината.
Не беше отговорен за гибелта на поверените му хора.
Нищо от това не беше по негова вина. Той беше на обичайната си обиколка, когато бе забелязал огъня и се бе втурнал към тях, но беше вече твърде късно.