Е, все тая. Щеше да го добави към безкрайния списък на неща, за които съжаляваше.
Мислите му отново се върнаха към нея… Съншайн се беше появила неочаквано в къщата му в Ню Орлиънс, докато той чакаше Ник да дойде, за да го отведе до частното летище, от което щеше да отпътува. Черната и коса беше стегната на плитка, а в кафявите й очи имаше дружелюбност, с каквато Зарек никога не бе виждал да го гледат.
— Не мога да остана дълго. Не искам Талон да се събуди и да открие, че ме няма, но преди да си тръгнеш, трябваше да ти благодаря за онова, което направи за нас.
Зарек все още не знаеше защо бе помогнал на Съншайн и Талон. Защо се беше противопоставил на Дионисий и се бе обърнал срещу бога, наумил си да унищожи двамата?
Заради тяхното щастие Зарек сам се бе обрекъл на смърт.
Ала когато я погледна вчера, усети, че саможертвата му си е струвала.
Докато оставяше сънят да го завладее, се зачуди дали все още щеше да мисли, че си е струвало, когато скуайърите открият колибата му и я изпепелят до основи, с него вътре.
При тази мисъл той изсумтя. Е, какво пък толкова. Поне в продължение на няколко минути преди да умре, щеше да му бъде топло.
Не беше сигурен колко дълго е спал. Когато се събуди, навън отново беше тъмно. Надяваше се, че не е минало толкова време, че снегоходът му да е замръзнал. В противен случай го очакваше дълга и студена разходка до града.
Претърколи се настрани и изкриви лице от болка. Беше лежал върху лаптопа си. Да не говорим, че телефонът и плейърът се впиваха в него още по-некомфортно.
Треперейки от вледеняващия студ, той се насили да се изправи и извади друго яке от гардероба. След като се облече подходящо за времето, излезе навън и отиде в импровизирания си гараж. Пъхна лаптопа, телефона и плейъра в раницата си, метна я на гръб и като се качи на снегохода, отви двигателя.
За щастие, машината запали още при първия опит. Алилуя! Може би късметът му все пак се обръщаше. Никой не го беше изгорил жив, докато спеше, и дори имаше достатъчно бензин, за да стигне до Феърбанкс, където щеше да хапне нещо топло и да се поразмръзне за няколко минути.
Благодарен за дребните милости, той се отправи на юг, поемайки на дългото друсащо пътуване, което щеше да го отведе в цивилизацията.
Не че имаше нещо против. Просто беше адски благодарен, че изобщо съществува цивилизация, където да отиде.
Пристигна в града малко след шест часа.
Паркира снегохода си пред къщата на Шарън Паркър, откъдето можеше да се отиде пеша до центъра. Беше се запознал с бившата сервитьорка преди десетина години, когато късно една нощ я бе намерил седнала в повредената си кола встрани от рядко използван черен път в едно от предградията на Феърбанкс.
Температурата беше паднала повече от петдесет градуса под нулата и Шарън плачеше, сгушена под няколко одеяла, боейки се, че двете с детето и ще умрат, преди да пристигне помощ. Седемгодишната и дъщеричка страдаше от астма и тя я бе откарала в болницата за респираторно лечение, само че бяха отказали да ги приемат, защото Шарън нямаше застраховка, нито пък пари, за да плати. Бяха я упътили към една благотворителна клиника и тя се бе изгубила, мъчейки се да я намери.
Зарек ги беше откарал обратно в болницата и беше платил за лечението на момиченцето. Докато чакаха, разбра, че Шарън е изхвърлена от апартамента си и не може да свърже двата края.
Така че той и бе предложил сделка. В замяна на къща, кола и пари, тя му осигуряваше дружески настроен човек, с когото да си поприказва всеки път щом дойде във Феърбанкс, както и някое и друго домашно приготвено ядене или каквото и се намираше вкъщи.
А най-хубавото от всичко бе, че през лятото, когато той беше затворен като пленник в колибата си по цели дни, дълги двайсет и три часа и половина, тя се отбиваше в пощата и в магазина, носеше му книги или продукти и ги оставяше пред вратата му.
Това беше най-добрата сделка, която някога беше сключвал.
Тя никога не му беше задала какъвто и да било личен въпрос, нито дори защо не излиза от колибата си през летните месеци. Несъмнено беше прекалено благодарна за финансовата му подкрепа, за да я е грижа за неговите ексцентричности.
В замяна Зарек никога не беше пил от кръвта и, нито я беше питал нещо лично. Те бяха просто работодател и служител.
— Зарек?
Зарек, който тъкмо включваше устройството, което грееше двигателя на снегохода му, вдигна очи и видя Шарън да подава глава от входната врата на къщата си в стил ранчо. Тъмнокестенявата и коса беше по-къса, отколкото преди месец, когато я беше видял за последен път — сега тя и стигаше до раменете.