— Не носи знака на Артемида! — извикал беше един от тях.
— Разбира се, че го носи. — Танатос се беше приближил, за да погледне. Зарек се бе възползвал от тази възможност, за да се отскубне, и бе замахнал с меча си към главата на Танатос.
Танатос се бе дръпнал назад, блъсвайки жената пред себе си, за да се защити.
Неспособен да реагира толкова бързо, Зарек безпомощно беше видял как мечът му я пронизва.
А когато тя не се бе превърнала в прах, беше разбрал, че в крайна сметка не беше деймон. А аполит.
Ужасен, Зарек беше срещнал очите й и бе видял сълзите в тях. Искал бе да й помогне. Да я утеши.
Последното, което бе искал, беше да я нарани. Никога досега не беше наранявал жена… нито дори онази, която бе излъгала, че я е изнасилил.
В този миг мразеше себе си дори повече, отколкото Артемида; мразеше се, задето не беше по-бърз. Че вместо това не беше убил Танатос.
Един от аполитите проплака.
Мъж. Втурна се напред и взе жената в прегръдките си, докато тя издъхваше.
Мъжът бе вдигнал към него очи, пълни с омраза и ярост.
Това беше лицето на новия Танатос.
Зарек опита да се отскубне от Сими, когато видя това, но тя го държеше твърде здраво, принуждавайки го да изгледа миналото си докрай.
Танатос го сграбчи за гърлото и го блъсна в стената.
— Със или без знак, все още можеш да умреш, ако те разчленя.
Раздиран от вина заради смъртта на жената, Зарек дори не бе опитал да се съпротивлява. Искаше просто всичко да свърши.
Ала тъкмо когато Танатос бе вдигнал ръка, Ахерон се бе появил сякаш от нищото.
— Пусни го.
Другите деймони и аполити се бяха пръснали уплашени. Останал бе само мъжът, държащ вече мъртвата си жена.
Танатос бавно се беше обърнал към Аш.
— А ако не го направя?
От ръката на Аш изскочи мълния и Танатос начаса пусна Зарек, който се свлече на земята, борейки се за глътка въздух.
— Не казах, че имаш право на избор.
Танатос се беше хвърлил в атака.
Изведнъж очите на Аш бяха придобили наситен тъмночервен цвят. Потъмни от кръв и пълни с бушуващи пламъци.
В мига, в който Танатос трябваше да го нападне, неуязвимият убиец бе станал на прах.
Без никой да го докосне.
Аш просто си стоеше там, без да помръдне. Без да трепне.
Последният останал аполит се бе нахвърлил върху него. Аш го беше завъртял, приклещвайки го в ръцете си, с гръб към себе си. Аполитът бе опитал да се освободи, ала Аш го бе задържал без никакво усилие.
— Шшт, Каликс — прошепнал бе той в ухото му. — Заспи…
Аполитът се бе свлякъл безчувствено и Аш го беше пуснал на пода.
Потресен, Зарек не помръдваше, докато Аш се приближаваше към него. Нямаше представа откъде Аш знае името на аполита, нито как бе успял да убие Танатос с такава лекота.
Нищо от това нямаше смисъл.
Аш дори не опита да го докосне. Просто приклекна до него и наклони глава на една страна.
— Добре ли си?
Зарек не обърна внимание на въпроса му.
— Защо Артемида иска смъртта ни?
Аш се свъси насреща му.
— За какво говориш?
— Спатите ми казаха. Създава армия, за да ни изтреби. Аз бях…
Аш вдигна ръка и Зарек изпита чувството, че нещо парализира гласните му струни.
Нерешителност се четеше по лицето на Аш, докато се взираше в него. Зарек можеше да се закълне, че усеща атланта в ума си, търсещ нещо.
Най-сетне Ахерон въздъхна.
— Видял си твърде много. Погледни ме, Зарек.
Зарек нямаше друг избор, освен да се подчини.
Очите на Аш отново си бяха възвърнали особения сребърен цвят, в който сякаш се вихреха мъгли. А после всичко стана неясно, тъмно. Зарек се съпротивляваше на задушаващата горещина.
Последното, което чу, бе гласът на Аш.
— Отведи го у дома, Сими. Нуждае се от почивка.
И тогава Сими най-сетне го освободи.
Зарек остана съвършено неподвижен, докато събитията, които тя беше възпроизвела за него, попълваха огромните дупки в паметта му.
Беше потресен от видяното. От наученото.
— Как ми показа всичко това? — попита той.
Демонът сви рамене.
Това започваше да става дразнещо. Дяволите да го вземат Аш, задето и беше наредил да не говори с него.
— Астрид, моля те, задай и въпроса ми.
Астрид го стори.
Сими го погледна така, сякаш беше тъп.
— Нищо никога не се губи в човешкия ум. Просто отива на погрешното място, глупаче — каза тя на Астрид, прокарвайки пръсти през косата си. — Аз просто извадих късчетата, така че да ги видя, а после той също ги видя, когато надникна в очите ми. Лесно.