— Всяка вечер, освен ако не съдеше някого. Тогава го правеше сестра ми Ати.
Астрид не го попита кой го е завивал като малък. Защото вече знаеше отговора.
Никой.
Тя още повече се сгуши в него.
Зарек се загледа в неравния таван на тунела. Странно, как преди повече от петдесет години беше изкопал тази част, без да подозира, че един ден ще лежи тук, с любимата си.
Астрид.
Въобще не биваше да е с нея. Нямаше право да я докосва.
Тя беше толкова близо до рая, колкото някой като него изобщо би могъл да стигне някога.
И все пак не искаше да се откаже от нея. Нито сега.
Нито когато и да било.
Единствено за нея в целия си живот би умрял.
И без съмнение тази нощ щеше да го стори.
14
Танатос лежеше в топло, удобно легло в къщата на един деймон Спати. И той, и семейството му, както деймони, така и аполити, спяха по стаите си, в очакване на залез-слънце, когато щеше да е безопасно да излязат навън.
След като предишната нощ беше изгубил следата на Зарек, Танатос беше претърсвал навсякъде, докато изтощението не го беше надвило.
Деймоните го бяха пренесли тук, за да си почине, и макар че все още беше изморен, не можеше да спи повече. Не и докато кошмарите го измъчваха.
Усещаше повика на оракулите, мъчещи се да го призоват обратно в клетката му в Тартар.
Ала той отказваше да се подчини.
В продължение на деветстотин години бе чакал този миг. Часът на разплатата.
В деня, в който го беше създала, Артемида му беше обещала, че ще може да убие Зарек от Мизия. А после, по някаква неизвестна причина, беше променила споразумението им.
Нищо не бе станало така, както тя му беше казала.
Вместо да живее в богатство и разкош, той беше затворен в тясна килия, забравен и сам.
— Никой никога не бива да узнае, че си жив — казала му бе тя. — Поне докато не се нуждая от теб.
И ето че той бе зачакал. Година след година, век след век, крещейки на богинята да го освободи или да го убие.
Ала тя никога не му бе отговорила и той беше научил, че има неща по-страшни и от краткия живот, който така ужасяваше неговите събратя, аполитите.
Безсмъртие в черна дупка беше далеч по-страшно.
Нямаше да се върне. Нямаше да позволи отново да го затворят в плен. Би сринал Олимп из основи, преди да го допусне.
Артемида толкова се боеше Нощните ловци да не излязат извън контрол, че се беше погрижила за това. Него нямаше кой да спре.
Нещо пробяга през ума му. Късче от спомен.
Видя себе си като аполит… видя…
Образът се превърна в този на Зарек, убиващ жена му.
Танатос изрева от ярост.
Не, да убие Зарек, би било твърде малко.
Искаше Зарек да страда така, както бе страдал той.
Страдание.
Болка…
За първи път от деветстотин години насам Танатос се усмихна. Да. Миналата нощ Зарек беше защитил една жена. Беше я подкрепял до себе си на снегохода.
Неговата жена.
Танатос се изправи на крака и си наметна палтото. Въпреки че беше изтощен, нямаше повече да се мъчи да заспи. Облече се бързо и тихо.
Щеше да открие Нощния ловец. Да намери неговата жена.
Тя щеше да умре, ала Зарек… Зарек щеше да остане жив. Точно както самия него. Във вечно страдание, раздиран от болка по изгубената си любов.
Зарек поспря, загледан в Астрид, която беше заспала, докато двамата си говореха.
Говореха си.
Никога не бе подозирал, че може да го направи с когото и да било. Но пък вече бе направил доста неща, които не бе вярвал, че ще му се случат някога.
Дори и заспала, тя изглеждаше уморена. Под милите и очи имаше тъмни кръгове.
Зарек положи целувка върху устните й и се отдалечи тихичко, така че да не я събуди.
Демонът лежеше на пода, където по-рано беше седяла. Тя също беше потънала в сън. Едната и ръка беше сгъната под главата, а другата — мушната под брадичката и. Приличаше на малко момиченце. Нищо чудно, че Аш я харесваше.
Той отново погледна към Астрид. Неговата сила.
Неговата слабост.
Сими беше тази на Аш.
И той имаше отговорност и към двете.
Усещайки върху плещите си цялата тежест на този товар, Зарек взе едно одеяло и зави демона.
Тя се усмихна в съня си и каза съвсем тихичко:
— Благодаря, акри.
Зарек хвърли изпълнен с копнеж поглед към палтото си, което все още беше под Астрид.