Взе друго одеяло и отиде да завие и нея. След това бръкна в джоба си и извади дреболиите, които беше взел със себе си, когато малко по-рано се бе качил в колибата, за да донесе храна за Сими.
Остави ги до Астрид и сложи ръката и върху тях, така че да може да ги „види“, когато се събуди.
Ръката му се задържа върху лицето и.
— Ще ми липсваш — прошепна, знаейки, че дори след като се превърне в Сянка, тя ще го измъчва.
В крайна сметка нуждаеше се от нея повече, отколкото се нуждаеше от храна и въздух.
Тя беше неговият живот.
Пое си дълбоко дъх и прокара пръсти през косата и, оставяйки я да го сгрее. Представи си я пламенна и мека в ръцете му. Начинът, по който бе изглеждала, когато свърши за него.
Начина, по който звучеше гласът и винаги когато изричаше името му.
О, да, наистина щеше да му липсва.
И точно заради това трябваше да се погрижи тя да е в безопасност.
Заповядвайки си да се откъсне от утехата, която тя му предлагаше, Зарек остави двете жени и отиде в края на тунела, извеждащ в гората.
Нарамил колкото оръжия можеше да носи, той отвори вратата на тавана, потрепери, когато го блъсна струя студен въздух, и отиде да намери Танатос.
Странен звук нахлу в съня на Астрид и я изтръгна от него.
— Този Зарек ми харесва. Той е свестен тип.
Астрид примига няколко пъти и отвори очи, разпознала гласа на Сими. Понечи да стане и почувства нещо под ръката си.
Няколко от фигурките на Зарек лежаха там и когато прокара пръсти по тях, осъзна какво изобразяват.
Всяка една от тях представляваше герой от „Малкият принц“. Бяха общо шест: самият Малък принц, Овцата, Слонът, Розата, Лисицата и Змията.
Бяха прекрасни произведения, изработени с повече грижа към детайла, отколкото всички останали, които тя беше „видяла“.
— Оставил ми е дори отварачка за консерви, та да не се налага да използвам зъбите си. Харесва ми. Металът не е хубав за зъбите. — Сими млясна с устни. — Свинско с боб на клечка. Ммм. Любимото ми.
— Сими? — Астрид се надигна и седна. — Къде е Зарек?
— Не знам. Събудих се преди няколко минути и открих тази вкусна храна, която ми е оставил.
— Зарек? — повика Астрид.
Той не отговори.
Разбира се, това беше съвсем в негов стил.
— Сими, той в колибата ли е?
— Не знам.
— Би ли проверила, моля те?
— Зарек! — изкрещя Сими.
— Сими, това и сама можех да направя.
От гърдите на демона се откъсна тежка, подразнена въздишка.
— Окей, но не позволявай бобът ми да се разтопи. — Тя поспря, а после добави: — Акри каза да те пазя, Астрид, не да ходя да ти изпълнявам задачи. Зарек е голям Нощен ловец и може да се разхожда наоколо сам.
Астрид усети как Сими изчезва и се връща след няколко минути.
— Не, и там го няма.
Сърцето на Астрид задумка в гърдите и.
Може би просто беше излязъл за още храна.
— Оставил ли е бележка, Сими?
— Не.
Зарек отвори с ритник вратата на първата аполитска къща, на която се натъкна. Малката общност аполити от няколко десетилетия живееха в покрайнините на Феърбанкс, ала той никога не ги беше закачал.
Кодексът на Нощните ловци им забраняваше да нараняват който и да било аполит, преди да се е превърнал в деймон, който се храни от хората. Стига да не се месеха никому, да не причиняваха зло на хората и да живееха живота си, докато не умрат, когато навършеха двайсет и седем години, те получаваха съвсем същата защита, която и всяко човешко същество.
Именно заради това, поне според Сими, Зарек беше прокуден в изгнание. За Артемида и останалите богове убийството на аполит бе също толкова сериозно престъпление, както и това на човек.
Само че в този миг Зарек на драго сърце би престъпил и този, и който и да било закон, за да опази Астрид.
В мига, в който изкърти вратата, жените в къщата изпищяха и хукнаха да се скрият, а мъжете се нахвърлиха върху него.
С помощта на телекинеза Зарек ги прикова към стените.
— Дори не си го и помисляйте — изръмжа той. — Изобщо не съм в настроение да се занимавам с вас. Дошъл съм за Танатос.
— Не е тук — каза един от мъжете.
— Вече се досетих. Досетих се също така, че можете да се свържете с него. Така ли е?
— Не.
— Той ще ни убие — писна детско гласче от задната част на къщата.