Страхът в детския глас го поуспокои. Ала само малко.
Той пусна аполитите, които беше притиснал до стените.
— Кажете на Танатос, че ако ме търси, ще го чакам извън града, в Мечата падина.
Той се обърна и прекрачи прага, а след това спря.
Аполитите залостиха вратата зад него и зашушукаха, докато не решиха кого да изпратят при Танатос.
Доволен, че ще доставят съобщението му, Зарек се подсмихна и се отправи към снегохода си.
Качи се и подкара към мястото на срещата. Когато стигна, извади телефона на Споон и се обади на Джес.
Каубоят вдигна на третото позвъняване.
— Хей, ескимосе, ти ли си?
— Да, аз съм. Слушай, оставих Астрид в колибата си.
— Какво си направил? Ти да не си…
— Да, луд съм. Само че те са в безопасност там, където се намират. Искам да изчакаш около три часа и да отидеш да я вземеш. Това би трябвало да ми осигури достатъчно време.
— Достатъчно време за какво?
— Не го мисли. Влез в колибата ми и кажи на Астрид кой си. Тя ще се появи от едно скривалище заедно с друга жена. Бъди мил с малката — тя принадлежи на Аш.
— Каква малка?
— Ще видиш.
— След три часа? — повтори Джес.
— Да.
Джес помълча няколко секунди.
— Ами ти, ескимосе?
— Какво аз?
— Няма да направиш нещо глупаво, нали?
— Не, ще направя нещо умно. — С тези думи Зарек затвори.
Метна телефона в раницата и извади цигарите си. Запали една и зачака в студа, съжалявайки, че е без палто.
Ала от съжалението за липсващото палто мислите му се насочиха към Астрид и това бързо го стопли.
Как му се искаше да я беше любил още веднъж.
Да усети кожата й до своята. Дъха й върху лицето си. Ръцете й — плъзващи се по тялото му.
Никога не бе познавал нищо и никой като нея. Но разбира се, тя беше нимфа. Напълно различна от всеки друг във Вселената.
Той все още не можеше да повярва какво изпитва към нея.
Как тя успява да уталожи болката, която си бе мислил, че никога няма да го напусне.
Странно как успяваше да откъсне мислите му от миналото. От всичко.
Нищо чудно, че Талон беше готов да умре за Съншайн.
Сега го разбираше прекрасно.
Само че Зарек не искаше да умре за Астрид. Искаше да живее за нея. Искаше да прекара остатъка от безсмъртието си до нея.
Ала не можеше.
Вдигна очи към планините наоколо и се замисли за Олимп. Домът на Астрид.
Смъртните не можеха да обитават там, а боговете не живееха на земята.
Нещата между тях бяха безнадеждни.
А той беше достатъчно прагматичен, за да го знае. Той нямаше наивна страна, която да го подлъже да повярва дори за миг, че нещо би могло да ги обедини. Всеки помен от оптимизъм беше пропъден с ритници от него, преди да беше станал достатъчно голям, че да се бръсне.
И все пак не можеше да заглуши онази част от себе си, която бе раздирана от болка заради тази загуба. Онази част, която крещеше с вик, извиращ от дъното на душата му, Астрид да остане с него.
— Проклети да сте, мойри. Проклети да сте всичките!
Ала те всъщност бяха. Много, много отдавна.
До ушите му достигна звук от мотора на снегоход, който приближаваше.
Зарек не помръдна, докато машината не дойде съвсем близо и спря. Той седеше на една страна, опънал крака пред себе си и кръстосал глезени. Сложил ръце на гърдите си, търпеливо чакаше неговият противник да слезе.
Танатос свали каската си и го погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Наистина си тук.
Зарек наклони глава на една страна и го дари със студена, зла усмивка.
— Клин клин избива, сладурче. Рано или късно, всички танцуваме с дявола. Тази вечер дойде твоят ред.
Танатос присви очи.
— Ти си арогантно копеле.
Зарек пусна цигарата на земята и я стъпка с подметката на ботуша си.
След това се надигна от снегохода с горчив смях.
— Не, не съм арогантно копеле. Не съм нищо, освен боклук, докоснал се до една звезда. — Той извади двата пистолета „Глок“ от раменните си кобури. — А сега съм копелето, което ще те избави от мъките ти.
И той откри огън.
Не очакваше да има ефект и беше прав.
Единственото, което изстрелите постигнаха, бе да накарат Танатос да залитне назад. А Зарек да се почувства малко по-добре.
Той изхвърли пълнителите в снега, презареди и отново стреля.